Онзи отвърна, като затули устата си с ръце като инатливо дете и тя се втренчи в него.
— Наистина ли, игрички ли ще си играем сега?
Този път Руук се вторачи в него.
— Хванахме те на местопрестъплението. Нали не си мислиш, че има шанс да се измъкнеш, било с приказки, било с мълчание?
Момчето продължи играта на мълчанка.
— Не ти се говори, а? — попита Хийт и го сграбчи за едната ръка. Руук веднага се включи и стисна другата.
— В полицията може да размисли, как смяташ?
Руук възприе най-невинното си изражение.
— Може, кой знае.
Докато влачеха крадеца към паркинга, ги застигна вой на полицейска сирена и Хийт изруга под нос. Обикновено беше благодарна на самаряните, но онзи, който бе повикал полицията, ги лишаваше от шанса да разпитат крадеца. Освен това щеше да се наложи да предадат тетрадката на Клоуи много по-скоро, отколкото им се щеше.
От колата излязоха началник Куули и заместникът му, сержант Брекънстийн, и Иън веднага дойде при тях, без да си прави труда да прикрие раздразнението си.
— Търсите си белята, както виждам.
Руук повдигна рамене и невинното му изражение доби самодоволна отсянка.
— Белите сами ни намират.
Това не беше преувеличение. Ники Хийт и Джеймисън Руук бяха същински магнити за неприятности, където и да отидеха.
— Ще ми кажеш ли какво стана? — каза Иън, пренебрегвайки Руук и Хийт му разказа, завършвайки със залавянето на крадеца на чанти.
— Подарък за вас — заяви тя и го блъсна към Брекънстийн.
Междувременно началникът на полицията извади чифт латексови ръкавици и взе тетрадката, която Руук бе извадил от чантата си.
— Убеден съм, че сте вървели към управлението, за да я предадете като улика.
— Абсолютно — увери го Хийт.
Брекънстийн сложи длан върху главата на крадеца и го накара да седне на задната седалка. Точно когато Ники се канеше да помоли да присъства на разпита, Иън сам го предложи, а Руук отговори:
— С удоволствие, благодаря, приятел.
На лицето на Куули се изписа раздразнение, но той вече беше отправил офертата и нямаше как да я оттегли. Качи се в колата и потегли заедно с тетрадката на Клоуи, а Хийт и Руук го последваха.
Младият господин си имаше име, Джоузеф Хил, и приличаше на смъртта. Блед, с хлътнали бузи, тъмни кръгове около очите и тъмна коса, която толкова често разчесваше с пръсти, че тя стърчеше отвесно нагоре. Той изпружи единия си крак под масата, сключи ръце и задъвка долната си устна. „Нервен“ бе твърде меко описание, на хлапето положително му имаше нещо. Хийт беше разпитвала достатъчно нерваци, но те обикновено се стараеха да изглеждат сурови, а този дори не се опитваше. От пуйченето му, когато го хванаха, не бе останала и следа. Сега очевидно беше скован от ужас, страхът направо струеше от него.
Докато Руук го наблюдаваше иззад двойното огледало, Ники и Иън седнаха насреща му и го оставиха да се препоти. Тишината изглежда ужасно мъчеше Джоузеф Хил, докато за Хийт бе просто стратегия. Инстинктът й подсказваше, че малкият сам ще се изтощи, трябваше просто да яхне вълната и да чака.
— Нищо ли няма да кажете? — попита Хил, когато напрежението му дойде в повече. В гласа му съвсем ясно се долавяше паника.
Хийт погледна часовника си — бяха изминали едва три минути.
— О, да не би да си готов да говориш?
Кракът му подскочи под масата и тя започна да вибрира.
— Не бях виновен аз — каза той. — Кълна се. Наистина не бях виновен!
— За какво точно не беше виновен? — попита Иън. — За това, че си откраднал чантата на господин Руук или за нападението?
Джоузеф се опули.
— Чакайте, какво?!
Иън се облегна назад и скръсти ръце на гърдите си. Сплашването явно бе любимата му стратегия по време на разпит.
— Врязал си се в тях, съборил си ги на земята и после си започнал да риташ и да блъскаш господин Руук. Кражбата щеше да бъде дребно престъпление, но нападението значително вдига залога. На това отгоре, тъпако, си избягал от следовател Хийт! Нищо добро не те очаква, Джоузеф.
Джоузеф приличаше на човек, пребит от света, а не просто от полицията в Камбрия, един гостуващ следовател и един журналист.
— Защо го направи? — попита Хийт, след като той не отговори.
Начинът, по който момчето се взираше в ръцете си, й подсказа, че е на ръба на нервна криза и тя го притисна.
— Познаваше ли Клоуи?
Кракът му продължи да подскача под масата, а лявото му око затрепери.
— Ще приема липсата на отговор за потвърждение — уведоми го тя. — Ти ли я уби, Джоузеф? Затова ли се опита да откраднеш чантата?