Хийт го прекъсна. Оставаха по-малко от три минути и хлапето нямаше да се успокои, ако той продължаваше да го навиква.
— Ще се справиш, Джоузеф. Кажи само, че тетрадката е у теб. Той ще ти каже къде да го чакаш, а останалото ще уредим ние.
Кракът на момчето пак заподскача.
— Ами ако знае какво е станало? — Очите му се стрелкаха от Хийт към Куули и обратно. — Че съм при вас?
Хийт трябваше да признае, че има такава възможност. Ако тя бе наела непознат да открадне нещо вместо нея, щеше да го проследи, за да е сигурна, че си е свършил работата. Въпреки това трябваше да използват тази възможност.
— Ще мислим за това, когато или ако се наложи. Става ли?
— Става — измъчено отвърна той и Иън реши да излезе, за да ги остави сами. На теория идеята беше добра, доказал беше, че е кибритлия. На практика обаче ако двамата с Руук се окажеха сами зад двойното огледало, той щеше да избухне още по-бързо. От трън, та на глог.
Телефонът на Джоузеф иззвъня точно в пет часът, така че Хийт вече не можеше да си позволи да мисли за този сценарий. Трябваше да се съсредоточи върху малкия и да го насочва през бъркотията, в която се беше забъркал.
— Вдигни и мини на спийкър — каза тя. Стараеше се да звучи съвсем спокойно, за да му въздейства. Очите му бяха ококорени, а ръцете му се потяха, но той се подчини и отговори с несигурно:
— Ало?
Мъжът от другата страна не си губеше времето.
— Взе ли я?
Джоузеф погледна към Хийт и устните й оформиха едно безшумно „да“.
— Да — веднага повтори той.
— Някакви проблеми?
Очите му пак потърсиха нейните, тя въздъхна и му подсказа „не“.
— Не — каза той, но за добре тренираното й ухо колебанието и изтънелият му глас не прозвучаха толкова убедително, колкото й се искаше.
— Сигурен ли си? — попита мъжът отсреща. Хийт усети безпокойство в гласа му, което й подсказа, че той също е доловил несигурността му.
Джоузеф шумно преглътна.
— Ами, лесно беше. Скрих се в аудиторията и видях господин Руук да пъха тетрадката в чантата си. Докато се разхождаше из кампуса, аз му я дръпнах и хукнах. Нищо работа.
Хийт облекчено въздъхна. Момчето се беше опомнило.
— Лесно ли избяга? — попита мъжът.
Хийт слушаше внимателно с надеждата да долови нещо познато в гласа, но не беше сигурна. Освен това не можеше да отгатне нито възрастта, нито образованието му — беше изрекъл само няколко думи. Тя завъртя показалец във въздуха, за да подскаже на Джоузеф да продължи да говори.
— Много лесно, съборих го на земята. Стана ми кофти, честно казано. Преподавател ми е, все пак.
Хийт кимна одобрително. Джоузеф свикваше с ролята си.
— Значи не видяха лицето ти и не те подгониха?
— Не, изобщо — отговори той. — Той остана да лежи.
— Ами?
— Да. Изобщо не го очакваше.
— Значи не те подгониха, така ли? — настоя онзи и тогава Хийт разбра, че са ги разкрили. Точно както би сторила тя, мъжът, наел Джоузеф, действително го беше проследил, за да види какво ще стане.
Джоузеф явно също го усети. Почеса се по главата и на лицето му се изписа объркване.
— Ами, не, не ме подгониха.
— Боже мой, хлапе, за идиот ли ме смяташ? В момента си в полицията! Те чуват ли ме? Защото имам съобщение за тях.
Нямаше смисъл да се преструва, че не е там. Хийт седна, наведе се над телефона, поставен на бюрото с дисплея нагоре, и попита:
— Какво имаш да ми кажеш?
— С журналистчето ще се откажете.
Не каза „иначе…“, но това се подразбираше.
— Защо уби Клоуи? — попита Хийт, следвайки инстинкта си. Този човек искаше да се добере до тетрадката, която явно го уличаваше по някакъв начин. Логично беше да е убил Клоуи, за да й попречи да разгласи онова, което той иска да скрие. В най-лошия случай знаеше кой е убиецът.
— Откажете се — повтори той и прекъсна връзката.
18
Началник Куули задържа Джоузеф Хил, за да му зададе допълнителни въпроси, но Хийт и Руук се прибраха в хотела при бялата дъска. Тетрадката на Клоуи Мастърсън бе запълнила някои празноти, но все още липсваше нещо важно.
— Не знаем къде е отишла Клоуи след йогата — каза Хийт, след като записа тази констатация под формата на въпрос.
— Нито с кого е щяла да се срещне — допълни Руук.
— Знаем, че Ейприл Олбрайт от „Фърст прес“ е била в контакт с нея. Или поне я е потърсила.
— Може би пропускаме нещо — каза Руук.
Часове наред се бяха ровили в бележките на Клоуи в опит да разгадаят стенографския й шифър. Успяха да разчетат част от информацията, но тя беше умишлено неразбираема, така че не стигаше, за да им подскаже някаква следа.