— Може би — съгласи се Хийт.
Искаше й се тетрадката да бе останала по-дълго при нея, но в мига, в който Джоузеф Хил открадна чантата на Руук, времето й с нея изтече. Би било неетично да я задържи, а тя не си позволяваше неетични постъпки освен ако друг избор просто нямаше и целта оправдаваше средствата. Хийт си имаше убеждения и ги спазваше.
— Иън каза, че ще ни каже, ако открие нещо друго — каза Руук и седна до нея на дивана. — Междувременно нека да преговорим какво знаем.
Седяха един до друг, втренчени в дъската. Най-големият пропуск все още беше какво точно е проучвала Клоуи. За какво беше прословутата статия? Щеше им се младата жена да се беше доверила на Руук, но това с нищо не им помагаше.
— Да се върнем малко назад — каза Хийт. — Знаем, че е искала да говори с теб, но защо? Да приемем, че става дума за нещо повече от желание да обсъди свое хрумване с ментор. Защо точно с теб? Защо не с някой от професорите по журналистика? Защо с теб? — повтори тя.
Руук веднага се впусна в размишления.
— Веднъж написах статия за менторите и избора им. Човек решава да стане ментор, за да помага на другите и да сподели натрупания опит. Спомних си за моите приятели Джеймс Патерсън и Майкъл Конъли. Те съветват други писатели, помагат им и ги насочват в криминалния жанр.
— Да, но не ти потърси Клоуи, а и тя е имала и други възможности — отбеляза Хийт. — Защо се спряла точно на теб?
— Освен заради…
— Знам, знам, освен заради това че си сурово привлекателен.
— Защото съм направил нещо, което ни свързва.
— Следяла ли е работата ти? И още веднъж, защо би се спряла на теб?
Когато мислеше усилено, Руук винаги изглеждаше по един и същи начин: свъсваше вежди и се взираше в празното пространство с отсъстващ поглед. Освен това си гладеше брадичката. В момента правеше и трите едновременно, така че Хийт зачака. В такива случаи понякога му хрумваше нещо гениално и тя се надяваше, че и този път ще стане така.
Миг по-късно той щракна с пръсти.
— Джейда каза, че Клоуи е била сигурна, че ще я разбера.
— Че си можел да й помогнеш, защото си наясно с историята.
— „Наясно с историята“ — повтори той. — Не знам какво е имала предвид, освен ако е пишела по тема, с която вече съм се занимавал.
Имаше смисъл.
— Помисли, Руук. Какви материали си писал, които може да са възбудили интереса й?
Той се замисли за миг, преди да отговори.
— Не мисля, че това е въпросът, който трябва да зададем. Ако аз съм писал по въпроса, значи не е имало какво повече да разследва. Според мен по-уместният въпрос е: „Какви материали съм започнал, без да ги довърша?“
Бяха от един отбор, но Хийт много мразеше, когато неговите въпроси бяха по-добри от нейните.
— Добре, има ли материали, които си започнал да пишеш, но после си се отказал?
Той вдигна показалец към небето.
— Тц. За пореден път, не е това въпросът. Клоуи няма как да е знаела кои материали съм зарязал, така че явно става дума за нещо, което съм споменал публично.
„По дяволите.“
— Ще престанеш ли да се състезаваш с мен?
Той наведе глава.
— Вече престанах.
— Кажи ми тогава, умнико: кога си споменавал публично материали, от които си се отказал?
— Не се случва често — призна той и след толкова напрежение провали кулминацията. — Хипотезата ми, че Клоуи е разбрала нещо за мой недописан материал, е добра, но как точно е станало това е по-сложен въпрос. Писателите не споделят идеите си с други хора, интелектуалната собственост е сериозна работа. Никога не се знае дали няма да се върнеш към нещо, което ти е хрумнало преди… десет… години…
Хийт го познаваше толкова добре. Говорът му се беше забавил, защото онова, което казваше, го бе навело на нова мисъл.
— Казвай.
— Помниш ли наградната церемония? Клоуи спомена старите ми тетрадки от следването.
— Да. Каза, че и тя никога няма да изхвърли нейните или нещо такова.
По време на разследване от всяко нещо може да излезе следа или улика, така че Хийт се посвети на идеята, която Руук бе извадил на повърхността:
— Ако се съди по разказите на хората, Клоуи е била последователна. Работата й във вестника, материалите, които са й възлагали, апартаментът й, стаята й, стенографският й шифър — всичко е премисляла.
Руук продължи мисълта й.
— Така че щом е проявила любопитство към тетрадките ми, значи това не е било случайно. Както и това, че присъстваше на церемонията, нали?
— Така мисля — кимна Хийт. — Спомена старите ти тетрадки, което означава, че се е интересувала точно от тях.