— Невинаги. Има най-различни звена и нищо никога не е точно както изглежда.
Както винаги, Руук говореше тайнствено и без съмнение щеше да й разкаже някоя дълга, завързана история, преди да мине на въпроса.
— Давай — каза тя, макар че знаеше, че няма нужда да го подканва.
— Наричат се академични общества. Всичко обикновено е много сериозно, тържествено и напълно прозаично, мен ако питаш. Човек очаква повече оригиналност.
— Отклоняваш се от темата — каза Хийт и това беше достатъчно, за да го върне в пътя.
— Твърде много са, но пък изключително интересни. Членовете, посвещаванията, символите — всичко това се пази в дълбока тайна, единствено членовете са наясно. Още по-интересно е, когато напуснат университета. Зад създаването на обществото „Седем“, например, стои цяла легенда. Според нея в началото ставало дума само за осмина мъже, които се уговорили да играят карти, но уви, единият не се появил. Останалите седмина си основали общество. Ами „Гридирон“? Повечето общества имат университетски корени. Други, като „Седем“, например, пазят членовете си в тайна чак до смъртта им, а после ги разкриват, като оставят на гробовете им черен венец под формата на седмица. Венец от черни магнолии. — Руук удари доволно с ръка по масата. — Представяш ли си? Венец от черни магнолии! По-поетично от това здраве му кажи. Както казах, много общества са имат връзка с различни университети, както и помежду си. Като мрежа е. „Гридирон“ се помещава в университета в Джорджия. Смята се, че преди сто години първият му президент завършил „Йейл“ и станал член на „Череп и кости“. Чувала ли си за тях?
И да не беше, можеше да събере две и две.
— Йейл плюс тайно общество е равно на „Череп и кости“.
Руук й намигна.
— Много си умна, затова те обичам, Хийт.
— Казваш, че всяко общество си има собствен фолклор.
— Точно така и той е пълен с тайни. Например, според слуховете „Череп и кости“ имат нещо общо с убийството на Кенеди.
— На кой Кенеди?
— Джон Фицджералд — отговори той. — Хората разправят още, че имат пръст в създаването на атомната бомба.
— Смяташ ли, че е вярно? — скептично попита тя.
Руук се изправи и пак закрачи напред-назад.
— Говори се, че ЦРУ са я използвали като претекст, за да проникнат в организацията им.
— Университетът в Камбрия е малък. Наистина ли смяташ, че и тук има тайно общество?
— Нямаш представа колко колежи си имат тайни организации. Точно в този случай размерът действително няма значение.
Хийт отдавна беше свикнала да пренебрегва двусмислените забележки на съпруга си и отново се замисли за бележките на Клоуи.
— Да кажем, че този „Тектон“ съществува. Очевидно се крият добре, но спомни си скиците на Клоуи. Сгради, лабиринти и…
— Тунели — довърши Руук.
— Възможно ли е да се срещат на място, известно само на тях?
След този въпрос от бездънната памет на Руук изплува поредното късче информация. Той се подпря на облегалката на стола и се наведе напред.
— „Уошингтън и Лий“.
— Университетът ли?
— Да. Там пък е обществото „Кадавер“. Членовете му успяват да опазят почти всичко, свързано с него, в тайна. Твърди се, че съществува цял лабиринт от подземни пътища, с чиято помощ се придвижват незабелязано и останалите студенти и преподавателите ги възприемат общо взето като призраци. Имало заключени врати, за които никой няма ключ. Подозрителни врати. Едната е в библиотеката и е съвсем мъничка. Из кампуса може да откриеш символа им — череп с буквата С на челото. Оставят го като визитка, когато решат да правят бели.
— Ами ако и в Камбрия има тайни пътища? Ами ако Клоуи е скицирала именно тях? — предположи Хийт.
Руук се замисли.
— Възможно е. Да, капитан Хийт, със сигурност е възможно.
20
Хийт беше прекарала достатъчно време в Камбрия, за да й се струва, че е утъпкала пътека между хотела, полицейското управление и университета. Руук имаше среща с ректора и стария си приятел Ламонт, така че след като прегледаха старите му тетрадки и бележници, отново потеглиха към университета, този път към сградата, където се помещаваше администрацията.
— Ела с мен — каза Руук, след като паркираха на обичайното място.
— Не, ще те чакам тук — отговори тя.
Беше проявила благоразумието да заснеме толкова страници от тетрадката на Клоуи, колкото можа. Съсредоточи се върху онези, които изглеждаха по-тайнствени с надеждата, че съдържат важна информация. На някои от тях имаше скици, които може би щяха да им подскажат къде да търсят подземните тунели или пасажи.