Стаята потъна в мълчание. Дженифър Дейли спря да шуми, Руук, който се беше облегнал и слушаше как останалите го обсъждат, изправи рамене, а Реймънд Ламонт нервно се засмя, без да иска. Сондърс бавно погледна всеки един, а накрая и Руук.
— Помолиха ме да те пусна в отпуск.
Обикновено спокойното лице на Руук се напрегна.
— Защо?
— О, Джейми, стига! — поклати глава Сондърс.
— Добре, добре, знам защо, но… защо! Не съм убил момичето.
Ако преди кабинета беше тих, сега се превърна в гробница. Дейли и Ламонт поглеждаха от Руук към Ламонт и обратно, докато двамата разговаряха.
— Проблемът е именно в това, че се налага да го кажеш. Една от студентките ни е мъртва и… Е, останалото го знаеш. Университетът трябва да се дистанцира от… ситуацията.
Колкото и бомбастично да се изразяваше обикновено, този път Ламонт заговори тихо:
— Кейд, необходимо ли е наистина? Знаем, че Джейми не го е направил.
Ректорът вдигна безпомощно ръце.
— Не зависи от мен.
— Управителният съвет е казал тежката си дума — насмешливо заяви Руук, бутна стола си назад, стана и погледна към Хийт. — Да вървим, Ник.
Дженифър Дейли преметна преливащото куфарче през рамо и ги последва, като остави вратата да се тръшне, а Ламонт и Сондърс — да седят неподвижно до масата.
— Господин Руук, момент, ако обичате — каза тя, щом стигнаха до главния коридор. Чантата й се беше притворила под тежестта на есетата, които притискаха едната й стена навън. Още едно движение и щеше да зейне и всичко в нея да се изсипе навън. Накрая стана точно това — професор Дейли направи крачка към тях, куфарчето се предаде и по пода се посипаха листове хартия.
— По дяволите!
Тя свали презрамката до лакътя си, пристъпи към стената, подпря се и понечи да се наведе, но Руук се хвърли напред, хвана я за ръката и я изправи на крака.
— Ние ще ги съберем, професоре.
Тя кимна с благодарност и се облегна уморено на стената.
— Задължена съм ви.
Ники вече беше приклекнала и събираше страниците. Руук бързо й помогна, взе купчината, прибра я в куфарчето и грижливо дръпна ципа.
— Да ви изпратим ли до кабинета ви? — попита той, щом видя, че Дейли е дошла на себе си.
— Да, ако обичате. И без друго искам да говоря с вас насаме.
Руук взе куфарчето, е Хийт тръгнаха от двете й страни и тя се изненада колко бързо върви възрастната жена. Като се изключи усилието, с което приклекна, беше доста чевръста и за възрастта, и за килограмите си и постоянно поглеждаше към куфарчето си, сякаш се боеше, че ако се разсее за миг, то ще изчезне. Слизането по стълбите от втория етаж до фоайето я забави малко повече, но щом излязоха навън, тя отново ускори ход. Хийт се зачуди дали да не я заговори, но се отказа. Ако професор Дейли искаше да им каже нещо, най-добре беше да остане съсредоточена върху него.
Накрая тя заговори:
— В онази стара сграда няма асансьор. Помолих да ме преместят, но без успех. Важни са само старите момчета с връзки помежду си.
„Проклятието на феминизма“ — каза си Хийт.
Спряха пред стая 211, професор Дейли отключи вратата и я отвори със замах. Ники беше затаила дъх, но когато влязоха, я заля облекчение — кабинетът не беше толкова ужасен, колкото се опасяваше. Купчините хартия не бяха чак толкова много и професор Дейли им беше отделила цял рафт. Столовете бяха свободни, а бюрото — сравнително подредено.
Дейли им посочи два стола и с Руук се настаниха.
— Ще говоря по същество — каза възрастната жена, след като приседна на ръба на бюрото си с лице към тях. — Аз бях академичен съветник на Клоуи. Срещахме се веднъж или два пъти в месеца, понякога по-рядко, друг път по-често. Напоследък по-рядко.
— Защо? — попита Руук.
— Заета беше. Повечето хлапета планират последния си семестър така, че да им е по-леко, но не и тя. Забележително момиче беше, умно, отдадено и изключително съвестно. Записа моя курс по фотожурнализъм за напреднали и още два по независими проучвания. И за тях я съветвах.
Хийт си записваше подробно.
— Знаете ли върху какво работеше Клоуи? — попита тя. Може би преподавателката разполагаше с информация, която щеше да потвърди теорията им за тайните общества. Дейли обаче поклати глава.
— Както казах, тя беше заета. Аз, разбира се, също съм постоянно заета. Когато се срещахме, просто я питах докъде е стигнала, в случай че има някакви въпроси или се налага да я насоча, което се случваше рядко. Освен това преглеждах снимките й.
Хийт се хвана за една дума.