— Казахте „рядко“. Нуждаеше ли се от помощ понякога?
Дейли кимна.
— Не знам дали ще ви бъде от полза, но точно за това исках да говорим. Клоуи дойде при мен преди около месец. Чувстваше се неуверена, което беше много необичайно за нея. Точно там седеше — каза тя и посочи към стола на Хийт.
— И плачеше. Студентите често плачат тук, всъщност твърде често за моя вкус. Обучаваме цяло поколение млади хора, които не знаят как да се справят със стрес или с провал, защото цял живот ги предпазваме от всичко. С Клоуи обаче ми беше за пръв път. Тя беше много жилава.
— Какво я беше разстроило толкова? — попита Руук.
— Не ми каза много. Проучваше материал, който смяташе за изключително важен и се боеше, че е затънала твърде много.
Хийт отвори уста да каже нещо, но Дейли я прекъсна.
— Преди да ме попитате дали съм се опитала да разбера за какво става дума, опитах. Нищо не ми каза.
Може би Клоуи се е бояла, че ще забърка преподавателката си в нещо, което е станало опасно. Въпреки това Хийт зададе следващия си въпрос.
— Защо дойде при вас, ако не за съвет?
— Повярвайте ми, дълго мислих за това. Ако я бях убедила да сподели, щях ли да предотвратя смъртта й? — Дейли се намръщи и брадичката й изчезна сред колонка от дипли. — Дадох си сметка, че Клоуи всъщност не търсеше помощ. Просто искаше да се наплаче, да се издърпа сама от блатото, така да се каже, и да продължи. Като си спомня срещата ни, ясно виждам, че се опитваше да придума сама себе си. Не мога да мигна от мисли за това. Достатъчно мерки ли взимаме, когато някой студент действително е на ръба на пропастта? Отдавна го обсъждаме, и във факултета, и в целия университет. Предвид честотата, с която се самоубиват възпитаниците ни, очевидно не правим достатъчно…
— Клоуи не се е самоубила — отбеляза Хийт, за да насочи разговора към разследването.
— Вярно е, но навлизаше в опасна територия. Едно е студент да получи нервен срив, защото е научен, че може да преуспее с минимални усилия и че му се полагат шанс след шанс, без последствия, и съвсем друго — да реши, че толкова се е отдал на свой проект, че има неприятности, с които не може да се справи.
Руук се размърда в стола си.
— Без да знаем какво е разследвала, се въртим в кръг.
Професор Дейли се надигна от ръба на бюрото, отиде до единия от високите шкафове до страничната стена и извади папка от средното чекмедже.
— На Клоуи е — каза тя и се върна на предишното си място, а Хийт и Руук се спогледаха с надеждата, че нещо вътре ще им помогне да развият теорията си.
— Видяхме се миналата седмица — каза професор Дейли. — Това са последните й снимки. Още не ги бях коментирала.
— Снимки на…? — попита Хийт.
— Основно на сгради, свързани с материала, по който работеше.
Дейли им подаде папката и Руук премести стола си до този на Хийт, за да я отворят заедно. Вътре имаше множество снимки и те ги прегледаха една по една, опитвайки се да разберат къде са направени.
— Тази е тук, в кампуса — каза Руук и посочи към четвъртата. — Това е сградата, която ремонтират, ако не се лъжа.
Професорът протегна ръка към снимката и взе нещо от бюрото си. Хийт го позна — силна лупа за негативи и диапозитиви — а Дейли го вдигна до едното си око и разгледа снимките.
— Смятам, че сте прав. Виждате ли това?
Тя посочи към главния вход, където, скрито зад един храст, едва-едва се забелязваше името на сградата. Виждаха се само части от буквите.
Руук надникна през лупата и тържествуващо вдигна очи.
— Това тук, между листата, положително е З. Има само една сграда, чието име започва със З!
— „Забро“ — каза професор Дейли.
— „Забро“ — съгласи се Руук.
Разгледаха и останалите двадесет и седем снимки. Имаше и други, направени отвън, както и цяла поредица във вътрешността на сградата. Няколко бяха на един конкретен участък от някакъв вътрешен коридор. Снимките на Клоуи подсказаха на Хийт само един логичен извод: сградата имаше нещо общо с онова, което е разследвала.
— Може ли да ги вземем? — попита тя.
— Разбира се. Това няма да я върне, но се надявам да разберете какво се е случило с нея.
Отвън Хийт и Руук се спогледаха. И двамата си мислеха едно и също — професор Дейли може би току-що им беше осигурила жизненоважната улика, която щеше да им помогне да разрешат случая. Без да си кажат и дума, те се обърнаха кръгом и потеглиха към „Забро“.
21
Хийт и Руук застанаха един до друг пред отцепената сграда, покрай която бяха минавали вече няколко пъти през краткия период, който Хийт бе прекарала в Камбрия. Преди им приличаше на всяка друга сграда в ремонт, но сега им се струваше злокобна. Руук бе скръстил едната си ръка на гърдите, а с другата гладеше брадичката си, вторачен в сградата.