Очоа прокара ръка по очертанията на витрината, също като Хийт.
— Предавам се. Как го отвори? — попита той, след като не постигна резултат.
— Позволете.
Руук подмина следващата врата и приклекна до старомодната вентилационна решетка на пода. Отвори я и пъхна ръка в тъмнината. Последва звънко „щрак“ и воала, механизмът се отключи, а той се върна тържествуващо при тях с решетката в ръка.
— Символът — каза Руук и им показа бледото Т в триъгълник, отпечатано върху метала в единия й ъгъл.
— Впечатляващо — кимна Роули.
— Да, добра работа — съгласи се Очоа и го потупа по рамото. — Понякога има полза от това, че си лигльо.
— Пробвай „постоянно“ — каза Руук. Роуч не реагираха.
Хийт се обърна към тъмния вход и първо усети миризма на влажни сажди, силна и наслоена, сякаш се намираха пред огромен огън, угасен от дъжда. След това усети хлад от въздуха, който се надигаше от мазето. Надникна в мрака, потискайки тръпките, които пълзяха по гръбнака й. Сякаш се беше озовала в слаб филм на ужасите, в който героинята може да продължи към очевадната опасност или да избяга на сигурно място. Тя, естествено, винаги влизаше право в бърлогата на лъва, защото така я бяха написали: твърде тъпа, за да оживее. В момента Хийт се чувстваше също като нея — готова да потегли към неизвестните дълбини, където, също както в „Похитителите на изчезналия кивот“, можеше да се натъкнат на стая, пълна с многовековни скелети. Или с паяци, което беше още по-лошо.
Руук я хвана за ръката, за да й попречи да продължи.
— Внимавай. Има стъпала, доста са стръмни.
Хийт се овладя. Руук беше този с развинтеното въображение, не тя. Тя беше разумна и практична, но точно в този момент ролите бяха разменени. Ники сложи ръка на хладната каменна стена, пое си дълбоко дъх и си наложи да мисли за Клоуи Мастърсън. Зареди снимките, които им беше дала професор Дейли (Хийт ги беше заснела с телефона си) и стигна до онази, която й трябваше — на отворена врата. Зад нея се виждаше само мрак и няколко стъпала, които водеха надолу.
— Ето. Клоуи е била тук. Стояла точно където се намираме сега, само че е била сама.
— Може би не — каза Руук. — Ами ако убиецът е бил с нея?
Имаше две причини Клоуи да е била с някого и Хийт ги изброи на глас:
— Или е смятала, че може да му има доверие, или е знаела, че е убиец, но си е мислела, че може да се защити. И в двата случая е тръгнала надолу, към смъртта си.
Тази мрачна мисъл ги накара да замълчат за миг. Хийт беше виждала човек да издъхва от загуба на кръв. В един момент беше жив, а в следващия — просто празна черупка, която изобщо не приличаше на него. Беше й се случило и с майка й или поне тя си мислеше така по онова време. Точно това лично изживяване я подтикваше винаги да отдели секунда-две, за да отдаде почит на жертвата. Докато се опитваше да си представи убийството, то сякаш оживя. Видя Клоуи, застанала смаяна на прага на тайния тунел. Убиецът може би беше до нея, подканваше я да слезе, предупреждаваше я да стъпва внимателно. Може би дори я насочваше, сложил ръка на кръста й.
— Да осветим пътя — каза тя. Време беше да премине към следващото действие.
Роули и Очоа извадиха телефоните си, включиха функцията „фенерче“ и ги насочиха напред едновременно, сякаш следваха хореография. Долу миришеше на застоял въздух. На подземие. Хийт не би слязла сама, но Клоуи може би го беше направила.
Роуч тръгнаха първи, насочили фенерчетата към очуканото каменно стълбище. Руук мина зад нея. И четиримата слизаха предпазливо, като изпробваха всяко стъпало, преди да прехвърлят тежестта си върху него.
— Трябва да има и друг вход — обади се Руук и гласът му заподскача между каменните стени. — Едва ли членовете на „Тектон“ идват на тайни съвещания по това стълбище, изключено е.
Хийт трябваше да се съгласи с него. По нищо не личеше, че оттук минават хора, при това често.
— Но Клоуи е идвала, чувствам го.
— Откога действаш по вътрешно чувство, Хийт?
Пред нея Роуч замърмориха одобрително. Прави бяха — Ники оглеждаше уликите и ги свеждаше до факти. Руук, от друга страна, следваше инстинкта си и измисляше сюжети. Уравновесяваха се един друг, но точно сега балансът липсваше.
Не се наложи да отговори на въпроса му, защото стигнаха до долу. Очоа и Роули насочиха фенерчетата си към тъмното помещение и се заковаха на място, а Руук и Хийт застанаха от двете им страни.
Стените бяха от грубо одялани камъни, подът — покрит с пръст. Прозорци нямаше, отникъде не се процеждаше естествена светлина. Помещението беше само едно, влажно и мрачно.