Руук тихичко подсвирна.
— Това си е същински зандан!
Очоа невярващо повдигна вежда.
— Понеже някога си виждал.
— Всъщност да, виждал съм. Веднъж писах статия за уредите за мъчения през седемнай…
Очоа вдигна длан пред себе си.
— Все едно нищо не съм казал.
Роули поклати глава.
— Защо ти трябваше да го споменаваш бе, човек?
— Разсеях се за миг — оправда се Руук с помръкнала физиономия.
Тогава се намеси Хийт, за да прекъсне размяната на реплики.
— Съсредоточете се, момчета. Да огледаме наоколо.
Разделиха се — Роуч се насочиха наляво, а Хийт и Руук извадиха телефоните си, включиха фенерчетата и тръгнаха надясно. Тя осветяваше пода, а той — стената и тавана. Придвижваха се бавно, като оглеждаха всеки квадратен сантиметър. След няколко минути се чу гласът на Роули.
— Май открих нещо.
Хийт и Руук моментално се озоваха до него с насочени фенерчета.
— Разхлабен камък — каза той. — И вижте тук! Символът.
Камъкът се размърда под натиска му, но той не успя да го извади веднага. Руук пристъпи напред и проследи очертанията му с показалец.
— Удивително. Обзалагам се, че така си оставят съобщения. Кореспондират си тайно!
Теорията му не беше лоша. Роули отново опипа ръбовете и намери пролука, провря пръсти в нея и след миг успя да измъкне камъка от нишата му. Четиримата насочиха фенерчетата си към нея и видяха късче бяла хартия, натикано в дъното. Хийт си сложи латексовите ръкавици, които винаги носеше със себе си, пъхна ръка вътре и извади листчето. Докато го разгъваше, тримата мъже се събраха около нея.
— Като писмо в бутилка, но още по-хубаво — каза Руук, без да може да скрие вълнението си.
— Като на филм — включи се Очоа. — Тайни послания зад камък в подземие. Що за идиотщина?
Руук изглеждаше щастлив като прасе в помийна яма.
— Стихотворение в стената. Както в „Обществото на мъртвите поети“. Това е указание, бе, хора! И точно ние ще го дешифрираме!
22
Роуч напуснаха Камбрия рано предишната вечер, а Хийт и Руук решиха да се откъснат от случая, като се овъргалят в чаршафите. Имаха нужда да го забравят за миг и това помогна.
На следваща сутрин Хийт пак застана пред бялата дъска. Множество линии кръстосваха пространството между портрета на Клоуи в центъра и всичко, което бяха разбрали до момента. От едната страна на дъската висеше снимка на Крисчън Фоти, биологичният баща на младата жена, а от другата — на съквартирантката й Тами.
Двамата с Руук бяха успели да свържат материала, по който е работела жертвата, с тайното университетско общество „Тектон“. После Хийт предположи, че то от своя страна вероятно има връзка с масоните, а снимките на Клоуи ги отведоха до сградата „Забро“, скритото помещение и посланието, скрито в стената.
Хийт се постара да го оформи точно така, както беше записано на листчето хартия, а самото то висеше в горния десен ъгъл на дъската, закачено с магнит. Беше казала на Иън, но не бързаше да му го предаде. След като се взира в него, докато очите й започнаха да се замъгляват, тя го преписа отново, този път в една тетрадка.
Когато следваше театър и актьорско майсторство, преди да се прехвърли към криминалистиката, беше изчела много литературни произведения. Опита се да извлече някакво скрито значение от стихотворението, но не успя. „Спуска се мрак“ можеше да означава няколко неща: беше нощ, слънцето залезе, на небето нямаше звезди. Това обаче бяха все буквални интерпретации. Какъв беше подтекстът? Имаше ли подтекст?
„Вървим към нощта?“ Кои бяха тези „ние“? Нощта не беше място, така че къде отиваха? Прехвърли се на следващия ред. Кой беше птицата? Възможно ли беше птицата да е човек? Замисли се и изведнъж разбра.
— Клоуи! — каза Хийт на глас. — Птицата може би е Клоуи.
Благодарение на перфектния си усет Руук успя да влезе точно в този момент.
— „Птицата може би е Клоуи?“ — повтори той.
Далеч бяха от разкритието, но ако Хийт беше права, поне щяха да свържат стихотворението с жертвата, което пък щеше да потвърди, че са на прав път.
— Опитвам се да дешифрирам стихотворението. Търся скрито значение.