— Лично е — раздразнено отвърна тя. Отговорът на този въпрос не засягаше Брекънстийн. Хийт се подготви да й отговори така, че да я постави на мястото й, но Руук пусна поредната блестяща усмивка.
— Помагаме на началник Куули с убийството на Клоуи Мастърсън, полицай Брекънстийн.
Хийт тихо изръмжа, но реши да се отдръпне назад със скръстени на гърдите ръце. Знаеше, че поведението й изобщо не предразполага, но не изпитваше никакви угризения по този повод. До гуша й беше дошло да си играе игри с новачката и нямаше нищо против да остави Руук да се пробва.
Изражението на младата жена едва забележимо омекна.
— Тъжна работа.
— Да, наистина. Бедното момиче! — поклати глава Руук и затвори очи.
Полицай Брекънстийн плъзна встрани стъклената преграда, сваляйки бариерата между себе си и Руук, а Хийт остана на заден план, за да му позволи използва чара си, както си знае. Той действително много му помагаше с професията, която си беше избрал. И в такива ситуации не вредеше и Брекънстийн също се повлия.
— За това искаме да поговорим с началника ви. Той тук ли е? — попита я Руук.
Хийт усети, че суровата фасада започва да се пропуква, но тогава Брекънстийн видя, че я наблюдава и атмосферата в помещението отново натежа. „Не би трябвало да е толкова трудно човек да остави съобщение на началника на полицията“ — помисли си Ники. При нужда можеше да гледа младата полицайка право в очите до края на работния ден, но тя първа сведе поглед. Опитваше се да изглежда строга, но ясно се виждаше, че самото присъствие на Хийт я притеснява. Лошото беше, че нямаше никакъв шанс в тази игра — Ники беше ченге-ветеран и отлично знаеше как да се държи с хората, а умението да открива слабостите им и да ги използва бе сред силните й страни. Полицай Брекънстийн още беше млада, зелена и неуверена. Ники предполагаше, че гражданите на Камбрия обикновено не й се противят и тя използва това в своя полза.
Младата жена извърна поглед и от двама им, сграбчи безжичния телефон и агресивно набра някакъв номер. На моменти гласът й се надигаше и отново спадаше — ясен знак, че се притеснява. Ники почти я съжали. Брекънстийн приключи разговора с кратко „да, сър“, натисна бутона „OFF“ и погледна кръвнишки към Хийт.
— Сега ще слезе — заяви тя с още по-троснат тон.
— Чудесно, ще го изчакаме.
С Руук застанаха до вратата в очакване на Иън, но сержантът не ги изпускаше от очи.
— Ако погледите убиваха… — измърмори Руук.
— Да, нали? Не е особено проницателна. С мед се ловят повече мухи, отколкото с оцет.
Руук я погали по рамото.
— За съжаление, не всеки е роден с мозък като твоя, Хийт. Ти засенчваш повечето хора.
Тя се усмихна.
— Джейми, винаги знаеш как да ме възбудиш. Да ми кажеш, че съм интелигентна! Просто гениално.
Той я прегърна и я притегли към себе си.
— Умна и красива. Чудесна комбинация! И ти отива.
Хийт усети, че се изчервява. Обичаше Руук повече, отколкото си бе мислила, че е способна да обича когото и да било, а той знаеше точно какво да каже, за да я накара да тръпне от желание. Целуна го леко по устните, но двамата бързо се отделиха един от друг, когато вратата зад тях прищрака и във фоайето излезе Иън Куули, без ни най-малко да бърза.
— Простете, ако ви прекъсвам — каза той с натежал от сарказъм тон.
— Ни най-малко, Иън — отговори Ники и стисна ръката на Руук, преди да я пусне. В момента беше капитан Хийт, а не умната и красива съпруга на Джеймисън Руук.
Куули скръсти ръце.
— Е, на какво дължа удоволствието да ви видя толкова скоро, след като се разделихме?
Защо си падаше все по мъже, които театралничат? Куули очевидно не смяташе да ги покани в кабинета си, така че Ники мина направо на въпроса.
— Искаме да погледнем тетрадката на Клоуи Мастърсън. Имаме теория, но трябва да опресним спомените си.
— Каква теория?
Ники огледа празната стая и погледът й се спря на полицай Брекънстийн.
— Предпочитам да не говорим тук — каза тя.
— Елате тогава — каза той и въведе някакъв код с помощта на клавиатурата до вратата. Ключалката щракна, тримата влязоха и тръгнаха надолу по коридора към офиса на Иън.
Той беше много по-малък от този на Ники, но тя беше капитан на 20-то, а не на управление в малко университетско градче. Вътре имаше всичко необходимо — бюро, стол, още два срещу него и висока полица за книги. До стената зад бюрото беше опряна дълга маса, на която се виждаше компактен черен принтер, папки и няколко купчини хартия. Компютърът стоеше на бюрото, а то беше отрупано с хартия въпреки пластмасовите стойки с разделители.