— Новоприет член ли сте?
Лицето на Гарет Чарлз помръкна.
— Толкова ли е очевидно? Неправилно ли се здрависах? Натиска ли обърках?
— Гарет… — започна Руук, но младежът се беше разстроил.
— Упражнявам се, наистина! — той вдигна умолителен поглед към Руук. — Може ли да опитаме пак, преди да се е върнал господин Холц? Исках да го впечатля…
— Гарет — повтори Руук и този път той го погледна в очите. — Да опитаме още веднъж. На никого няма да кажа.
Ръкуваха се пак, после пак. След третия опит Руук даде одобрението си.
— Идеално.
Лицето на Гарет светна.
— Благодаря, господин Джеймисън!
Руук не го поправи, но си придаде нещастен вид.
— Значи Холц го няма?
Гарет долови разочарованието му и бързо погледна часовника си.
— Скоро ще се върне. След четиридесет и пет минути, може би?
По интонацията му Хийт разбра, че всички карти са у тях. Трябваше само да ги изиграят както трябва. Тя вдигна ръка, сякаш току-що си беше припомнила нещо.
— О, да, разбира се! Той е в…
— Да! — прекъсна я Руук и на лицето му се изписа разбиране.
Гарет веднага скочи в мрежата, която му бяха изплели.
— Искате ли да го почакате?
— Разбира се! Отиваме в обредната зала — каза Руук, който вече крачеше натам.
Гарет погледна първо него, а после Хийт.
— Това… позволено ли е?
Руук спря и бавно се извърна.
— Откога си член, синко? — попита той и продължи, преди младежът да успее да отговори. — По-отдавна от мен?
Хийт много се впечатли. Руук беше задал въпроса си двусмислено и точно както се надяваха, младият Гарет реши, че той наистина е масон.
— О, не, господин Джеймисън! Нямах никакво намерение да…
Руук махна с ръка.
— Не се тревожи, няма проблем. — Той отвори вратата на обредната зала и пусна Хийт да мине първа. — Кажи ни, когато Холц се върне — каза Руук, без да го погледне повече.
— Добра работа — похвали го тя, щом вратата се затвори зад тях, а той повдигна въображаемата си шапка.
— Благодаря ви, капитан Хийт. Щедър комплимент наистина.
Двамата тръгнаха към центъра на залата и трона на Достопочтения майстор, който се издигаше на двойна платформа в източния край на онова, което Ники смяташе за олтар. Когато се изкачеше по двете стъпала до своя трон, Достопочтеният майстор трябваше да изглежда като крал, който се готви да се обърне към поданиците си.
— Не спирам да си мисля за бърлогата на лъва — каза тя, завъртя се и бавно огледа помещението с очите на начинаещ. Ако тук имаше тайна стая, щеше да има и таен вход, който да се отваря с тайно лостче за тайната му врата.
— Мислиш като любител на конспиративните теории — ухили й се Руук, когато му го каза.
— О, не. Мисля логично.
Хийт разгледа средновековните инструменти по стените, а после и пода и си спомни какво й беше казал Руук за черно-белия шахматен мотив. Той трябваше да изобразява светлината и мрака във всеки човек, но може би бялото символизираше масоните, а черното — тайната група, която имаше връзка с илюминатите.
— Всяко нещо носи значение — измърмори Руук.
— Всяко нещо носи значение — повтори тя и отново огледа инструментите. Холц им беше описал правия ъгъл на морала, пергела и отвеса.
Хийт отиде до стената, протегна ръка и не можа да ги достигне. Бяха прекалено нависоко, за да отварят врата към таен коридор. Погледът й отново обходи залата и се спря върху двата камъка, всеки на собствен пиедестал. Тя извади тефтера, който винаги носеше със себе си и откри бележките, които си беше водила, когато дойдоха в ложата за пръв път. Камъните представляваха мъжа и трансформацията му от калфа в усъвършенстван вариант. Това можеше да означава преминаването му от масоните към илюминатите.
— Свещени камъни — каза Хийт и Руук застана до нея. — Холц не искаше да ги докосваш.
Всеки погледна към другия, а след това към камъните. Двамата с усмивка си кимнаха и посегнаха предпазливо, Руук към грапавия, а Хийт към гладкия. Ръцете им се зареяха за малко над тях, а после ги докоснаха. Тя натисна с всичка сила, но нищо не последва. Камъните не помръднаха.
Хийт въздъхна.
— Трябваше да се сетя, че няма да е толкова лесно.
— Не си се отказала, нали, Хийт?
— Не още.
— Браво — каза Руук.
Заобиколи пиедесталите, приклекна и поглади брадичката си. Огледа ги от всеки възможен ъгъл и най-сетне се обърна към нея.
— Сигурно прекаляваме със символизма — призна той, протегна ръка и положи длан върху изпъкналия ръб на платформата, върху която почиваше камъкът. Тогава Хийт долови глухо прищракване, а Руук отскочи назад.