Но какво ли представляваше дори и това «алегрисимо» пътуване, в сравнение със степната поща! Пощенската кола се състои от едно малко вътрешно помещение, от купе и защитен покрив. Теглена от осем коня, като най-отпред са впрегнати само два, а после следват две тройки. За някакъв път и дума не можеше да става. Пътуваше се все в пълен галоп през дупки, опасни дерета, стръмни проходи, надолу, по внезапно спускащи се склонове, а час по час се виждахме принудени да слизаме и с трогателно търпение да обединяваме усилията си с усилията на нещастните коне, защото трябваше или да измъкваме колата от някоя дупка, или пък да я избутваме по такава стръмнина, която бе трудно преодолима даже и за пешеходец. Още след първите няколко часа се почувствах като смазан, Корндьорфер неспирно ругаеше, повтаряйки едно подир друго «машаллах, мътните го взели», а пък Хасан ал Кебир с все сили се беше отдал на онова забавно занимание, което обикновено се практикува, когато те хване морска болест. Добрият човечец от славното племе на кабабишите и на ферката ен Нураб никога през живота си не беше седял в такава пощенска кола. Неволно си спомних неговото величествено уверение: «Степта трепери, а Сахелът се тресе, когато Джесар Бей се появява!» Ето че сега самият той целият трепереше и се тресеше и още от пръв поглед му личеше, че тук, в степта, се чувстваше повече от отвратително.
Той даде израз на яростта си от това недостойно за него състояние чак в Батна:
— Аллах керим — Бог е милостив, да му благодарим, че запази кожата ми здрава, за да не се разпадна! Нима Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули е някаква си пиявица, та да трябва пак да връща онова, което вече е погълнал? Кълна се в брадата на Пророка, че Хасан ал Кебир никога повече няма да се качи в такава колиба на колела! Мястото на Джесар Бей, Удушвача на хора, е на серджа (Седло. Б. нем. изд.)! Сихди, ти ще успееш да го заведеш до Баб ал Гуд само ако му разрешиш да язди!
— Хасан е прав — съгласи се с него Корндьорфер. — Машаллах, мътните го взели, ама кво тръскане и кво трополене беше в тоз стар сандък. И на таквоз чудо му викат дилижанс! Да пътуваш с осем коня и накрая сам да те карат да се впрегнеш? Кой ще, да го търпи, аз не мога! Бил съм сред Африканските стрелци и предпочитам да яздя на най-злонравния звяр, отколкото пак да вляза в таз раздрънкана бричка.
Не можех да не дам право на двамата озлобени пътници, още повече че вече и самият аз бях решил да се откажа от по-нататъшните услуги на пощенската кола. Не можехме да си позволим престой в Батна и затова веднага наех един бедуин, за да откара на коне мен и двамата ми спътници до Бискра, където смятах да закупя камили за останалата част от пътуването. Ала бедуинът ме разубеди от това мое намерение и ме посъветва заедно с него да прехвърлим планините Аурес и да отидем до един арабски дуар (Село от шатри. Б. нем. изд.), където сме щели да намерим по-хубави и по-евтини камили, отколкото в Бискра.
Приех предложението му, но при условие да стигнем до планините през Фам ес Сахар (Уста на пустинята. Б. нем. изд.), за да следваме обичайния път на керваните колкото бе възможно по-дълго. Наистина, близо до ума беше, че в дуара щяхме да получим по-свежи и по-силни животни, отколкото в града, където може би щеше да има само изтощени камили, които след оскъдно хранене криво-ляво бяха възстановили силите си. Освен това съществуваше и още една причина, която ме накара да последвам съвета на водача. В дивите клисури на планините Аурес лъвът не е чак такава рядкост и макар да не хранех надежда за лична среща с царя на животните, защото трябваше да бързаме, все пак не беше изключено да видя следите му или даже да чуя неговия глас. Впрочем вече бе изминала кажи-речи цяла вечност, откакто бях стрелял за последен път, и бях закопнял отново да чуя гласа на пушката си, както и да взема на мушка някое подходящо за лов животно. Несъмнено сред онези планини ми се предлагаше такава възможност и затова извадих от багажа си моя Мечкоубиец и карабината «Хенри».
Бяхме тръгнали преди пощенската кола и не й дадохме никаква възможност да ни догони. Конете, които яздехме, бяха от онази дребна берберска порода, чиито ръст съвсем не отговаря на големите й възможности и на добрите й качества. От дванайсет часа не бяхме слизали от седлата и въпреки това животните неуморно продължаваха да следват в тръс посоката, в която трябваше да яздим още цели четири часа. Даже сивкаво-бялото конче, от чиито нисък гръб безкрайно дългите крака на Хасан Велики се влачеха по земята, изглежда нямаше особени затруднения със своя тежък товар и не изоставаше нито на метър.