Пред и около нас се простираше степта в своите жълтеникави багри. Докъдето ти стигаше погледът, платото беше съвсем голо, но днес в този пейзаж се забелязваше известно оживление. Фам ес Сахар, Устата на пустинята, се беше отворила, за да избълва по обширната степ безброй бедуини-пастири, които бяха подкарали своите стада към споменатите уади и шотове, за да пасат оскъдната растителност около тях. На бързоноги коне с развени бурнуси и проблясващи копия, кръжейки непрестанно около своите камили и овце, те бавно се придвижваха във всички посоки на равното плато, следвани от жените и децата си, седнали върху покритите с пъстри черджета едногърби камили, оставяйки за несвикналото око на новака впечатлението за някакво съновидение, запленило човешкия дух в полудрямка.
Оттук нататък планинските вериги, обградили обширното равно плато, започнаха да се приближават и най-сетне образуваха една все по-стесняваща се скалиста клисура. Погледът, който доскоро можеше свободно да се рее из необятната шир, вече се спираше от голите каменни склонове, които се издигаха почти отвесно нагоре. Тук яздехме между скалисти стени и пропасти, в чиято бездна погледът можеше да съзре сивожълтеникавите води на буйна планинска река. След като се спускахме известно време надолу по много стръмен наклон, най-сетне се добрахме до нея и трябваше четири пъти да се прехвърляме на отвъдния й бряг. Това бе реката Уед ал Кантара, в чиито бързеи бе намерил смъртта си Жул Жерар, смелият ловец на лъвове. На мястото, където е навлязъл във водите й, едно минаващо оттам поделение френски войници беше издигнало скромен паметник от натрупани един върху друг камъни.
Направих знак на другите да спрат.
— Йозеф, чувал ли си за Жерар, изтребителя на лъвове? — попитах щафелщайнеца.
— Разбира се, господине! — отвърна той. — Бил е французин, накрая взел че паднал в реката и мизерно се удавил.
— А ти, Хасане, знаеш ли Емир ал Арет, Господаря на лъва? — обърнах се към кабаша.
— Бил е неверник, но кажи-речи също тъй храбър като Хасан ал Кебир — гордо отговори той. — През нощта съвсем сам е тръгвал да търси Господаря с голямата глава (Лъва. Б. нем. изд.), за да го убие. Ала Уангил ал уах (Царя на оазисите. Б. нем, изд.) все пак успял да го разкъса и изяде, защото не е бил мюсюлманин, а човек от Дар ал харб (Немохамеданска страна, букв.: къща (дом) на войната. Б. нем. изд.).
— Лъжеш се, Хасане! Емир ал Арет не е бил разкъсан от лъва, който по-скоро ще удуши стотина мюсюлмани, отколкото един християнин, а е умрял ей тук, във водите на Уед ал Кантара, и после неговите братя му издигнали този паметник. Хей, вие, мъже, вземете пушките си! Нека гласовете им известят на неговия дух, че минаващите оттук пътници са си спомнили за повелителя на Господаря с голямата глава!
— Трябва ли и гърмът на моята пушка да стигне до слуха на един дух, който не познава Ер Раит, (Бог, лика Божи. Б. ием. изд.) сихди? — възрази ми Хасан.
— Всеки човек продължава да живее в Ер Раит след като умре, защото Бог е навсякъде, на всички звезди и във всички небеса. Отвори Корана и прочети какво ни учат мъдрите тълкуватели на словото на Пророка! И тогава в бъдеще ти ще отсъждаш по-обективно и по-правилно.
— Сихди, защо не си сайид (Потомък на Хасан и Хосеин. Б. нем. изд.)! Ти знаеш Фам ал Куран (Уста на Корана. Б. нем. изд.) също както ученият знае Светото писание! Твоят глас е като гласа на катиба (Човекът, който пръв казва молитвите в джамията. Б. нем. изд.), който говори само истината. Ще направя каквото искаш от мен!
От четири цеви проехтя трикратен залп в чест на Ловеца на лъвове, посмъртен поздрав от един «райфълман» към друг, който отекна многократно от каменните стени. После продължихме да яздим към прохода Кантара.
Когато стигнахме до него, скалите от двете ни страни се приближиха до самите брегове на реката, която всъщност изпълваше тук целия проход. Почти четвърт час бяхме принудени да яздим в разпенените й води, докато най-сетне се озовахме в дива и величествено красива котловина.
Отвесни и непристъпни към небето се издигаха до възбог черножълтеникавите стени от шисти, които долу, в подножието си, покрай реката, бяха покрити с довлечен от водите речен камънак. На юг с една друга огромна скалиста стена те образуваха тясна и дълбока клисура, която приличаше на зейнала рана в планинския хребет.