Великанът изплашено отскочи назад. Протегна срещу мен ръце, като разпери и десетте си пръста, сякаш искаше да се защити.
— Хамдулиллах — слава на Бога, че съм жив! Никога няма да подаря живота си на някой див звяр!
— Нима Хасан ал Кебир се страхува от една котка?
— Аз съм Джесар Бей, Удушвача на хора, а не съм Хасан, Унищожителя на пантери, сихди! Поискай от мен да се бия срещу стотина неприятели и всичките ще ги изколя! Но правоверният смята, че е под достойнството му посред нощ да се изправи срещу някаква женска, която на всичко отгоре е и султаната на един див звяр.
— Тогава остани тук!
Бях си поставил за цел само да го изпитам и затова веднага тръгнах да излизам от къщата. Но ето, че чух нечии стъпки зад мен. Беше Корндьорфер.
— Мога ли да дойда с вас, господине?
— Защо?
— Защо ли? Машаллах, мътните го взели, да не би да искате да зяпам как ви разкъсва котката? Що ми са тогаз пушкалото и ножът? Дето е господарят ми, там трябва да съм и аз. Туй се разбира от само себе си.
— Благодаря ти, Йозеф, но нямам нужда от теб.
— Че що, ако ми разрешите да попитам?
— Защото не си ловец. Съвсем ненужно би се изложил на опасност или в по-благоприятния за теб случай само би ми прогонил животното.
Наистина положих големи усилия, за да накарам верния и храбър Йозеф да се откаже от намерението си, а после излязох навън в нощната тъмнина, за да потърся кошарата.
В споменатата посока и на споменатото разстояние от кервансарая се намираха хаотично струпани един върху друг огромни скални блокове. Точно в тях опираше кошарата. От другите три страни тя бе направена от колове и пръти, свързани помежду си с въжета от леф (Влакно от финикова палма. Б. нем. изд.). Овцете лежаха кротко и мирно вътре зад тази най-обикновена ограда и изобщо не се смутиха от приближаването ми. Небето беше обсипано със звезди и аз ясно можех да различавам очертанията на скалите. Между две от тях имаше тесен процеп, който горе се затваряше и беше тъкмо толкова широк, колкото в него да се побере някое не особено едро човешко тяло. Това място бе твърде подходящо, за да изчакам там появяването на хищника. От три страни то ми предлагаше сигурна защита, а откъм четвъртата ми откриваше свободен изглед към кошарата. В случай, че пантерата наистина дойдеше, оттук можех най-спокойно да я взема на мушка, без кой знае колко да се опасявам за собствената си безопасност. Убиването й съвсем не беше някакво геройство.
Настаних се в цепнатината възможно най-удобно. С Мечкоубиеца в ръка и с карабината «Хенри» на коленете си зачаках, като надавах ухо и към най-слабите шумове, идващи откъм смълчаната степ. Мина полунощ. Ако животното бе решило да дойде тази нощ, то това трябваше да стане скоро.
Ето че по едно време забелязах раздвижване сред овцете. Издавайки съвсем ясни признаци на страх, те се скупчиха възможно по-близко до скалите, като събраха глави. Напрегнах зрение, за да открия причината за уплахата им, ала не успях нищо да забележа. Но след малко точно над мен долових лек шум от пълзящо тяло. Животното се намираше на скалите и се канеше с един скок да връхлети своята жертва. В същия миг дочух как взе да точи ноктите си в камъка… последва скок… някакъв тъмен силует полетя надолу към овцете… кратък блеещ предсмъртен стон… и пантерата се изправи сред кошарата, затиснала под дясната си предна лапа убитата овца. Тя бе необикновено голям и силен звяр и действително беше женска.
Хищникът вдигна глава и нададе победния си рев, онзи ужасен гърлен рев «а-ууу-а-ооррр», което най-често завършва с дълбоки, сърдити, мъркащи звуци. Но ревът й все още не беше заглъхнал, когато Мечкоубиецът изгърмя. Широко отворените очи, които горяха със зеленикава светлина, ми бяха предложили чудесна цел. Веднага след изстрела ревът на пантерата замря. Животното направи рязък скок към цепнатината и рухна съвсем близо пред краката ми. Както видях по-късно, куршумът ми бе попаднал точно в окото му.
Но изстрелът ми има и един друг ефект. Нейде в далечината проехтя див дрезгав рев и само след секунди разбрах, че накъсаните кратки ужасни звуци се приближават. Привлечена от гърмежа на моя Мечкоубиец, мъжката пантера идваше на помощ.
От предпазливост и за да си спестя втория куршум на тежката пушка, бях взел в ръка карабината «Хенри», но отново бързо грабнах Мечкоубиеца и го вдигнах в положение за стрелба. Едно стройно и гъвкаво животинско тяло се приближи с пъргави дълги скокове и се спря извън оградата, точно срещу мен и убитата женска. Въпреки слабата и несигурна звездна светлина пантерата несъмнено ни забеляза и двамата, защото с яростно фучене приклекна и се сви на земята, готова за скок. Все още виждах пламтящите й очи, но само след броени мигове, по време на скока, тя трябваше да ги затвори. Натиснах спусъка. На краткия блясък от изстрела видях как животното излетя с мощен скок и се приземи съвсем близо пред цепнатината в скалата. Но вече бях грабнал карабината «Хенри». Насочих дулото й право към главата на пантерата и три пъти натиснах спусъка. Още първият изстрел беше смъртоносен. Тялото на животното потрепери, а после остана да лежи безжизнено в краката ми.