Следите бяха съвършено ясно очертани, а в задната част на нито един от отпечатъците не се забелязваше «опашка», което неизбежно става при по-бърз бяг на животното. Следователно човекът беше яздил бавно и беше минал оттук най-много преди пет минути. Без съмнение този самотен ездач бе необичайно явление на това място и естествено привлече цялото ми внимание. Направих на моите дири един знак, който сочеше на спътниците ми спокойно да продължат в нашата стара посока и после, като свърнах настрани, поех по новооткритата следа.
— Х-хайн, х-хайн!
При този вик моята хеджина отхвърли назад глава и се понесе като вихрушка между дюните. Ако теренът беше равен, сигурно само след десетина минути щях да забележа преследвания от мен човек, но тъй като пясъчните хълмове ми пречеха да виждам по-надалеч, успях да го зърна едва след като се намирах вече твърде близо подир него.
— Ррр-е — стой! — подвикнах му аз.
Той чу вика ми, незабавно дръпна поводите на животното си, една много красива мехари, и я обърна към мен. Щом ме забеляза, веднага грабна дългата си кремъклийка от ремъка на седлото.
— Ес селяме алейкум — да бъде мир между теб и мен! — поздравих го аз, без да посегна към някое от оръжията си. — Закачи си пушката пак на серджа, защото ти разрешавам да ме наричаш свой приятел!
Той ми хвърли смаян поглед.
— Ти ми позволяваш? А откъде знаеш дали аз ще ти дам подобно разрешение?
— Не е необходимо да ми го даваш, човече, понеже вече си го взех.
— Как ти е името, как се казва племето, към което принадлежиш?
Моята външност, облеклото и цялото ми снаряжение наистина му даваха право да ме смята за арабин. А както забелязах още от пръв поглед, самият той беше тебус. Тъмният, почти черен, цвят на кожата му, късата, силно къдрава коса, големите месести устни, както и леко изпъкналите скули ясно го отличаваха от бедуините и туарегите. Дали някое кръвно отмъщение го беше подтикнало да навлезе в Бахр ал Гуд? Не можех да си представя, че е възможно някъде сред странстващите дюни да има извор и все пак той нямаше никакъв голям мях за вода, а от задния издигнат край на седлото му висеше само един малък земземийе (Съд за вода. Б. нем. изд.), направен от кожа на газела. Редом с дългата кремъклийка човекът разполагаше с пълно бойно снаряжение. Под широкия си бял бурнус той носеше тесен елек от биволска кожа, който му служеше като броня срещу всякакви хладни и метателни оръжия.
— Идвам от далечната страна Алмания, където няма нито племена, нито афрак. Ти тебус ли си?
Той се направи, че не е чул въпроса ми, и учудено възкликна:
— От Алмания? Познаваш ли Сихди Емир?
— Познавам го. Виждал ли си го?
— Да, видях го. Ти да не си шейхът от Алмания, когото той очаква?
— Аз съм.
— Хабакек, тогава ми бъди добре дошъл, сихди! Той ме изпрати да те посрещна.
— Къде е той?
— В обширната Баб ал Гуд. Там ще откриеш неговия знак, който ще ти покаже къде стъпват краката му.
— Тогава благодари на Аллаха, че забелязах твоята диря и я последвах. Иначе щях да мина близо край теб и нямаше да можеш да ме намериш.
— Щях да те намеря, сихди. Исках само в Серира да напоя моята мехари и да взема вода и за себе си. После щях да се върна на пътя, по който ти трябваше да дойдеш. Щях да открия следите ти и щях да тръгна подир теб, за да разбера дали си очакваният от нас човек.
— Тогава ти знаеш къде има извор в тази пустиня?
— Знам много извори, които са забелязани само от моите очи, сихди.
— Ти си тебус, нали?
— Отгатна. Аз съм тебус от племето бени амалех.
— Как се казваш?
— Аз нямам име, сихди. Името ми остана погребано под покрива на моята шатра и ще бъде така, докато изпълня клетвата, с която се заклех в брадата на Пророка и във вечния съд. Наричай ме Абу била ибна — Бащата без синове.
— Убили са синовете ти, така ли?
— Трима сина, сихди, трима сина, които бяха моята радост, моята гордост и моята надежда. Бяха високи и стройни като палмите, умни като Абу Бекир, храбри като Али, силни като Халид и послушни като Садик, Чистосърдечния. Те откараха моето стадо до бира, а после намерих труповете им, но не и животните.
— Кой ги уби?
— Хеджан Бей, Удушвача на кервани. Той отмъкна моите мехара, за да носят на гърба си неговите разбойници, отмъкна и моите говеда и овце за храна на убийците. Напуснах моя дуар, моето племе, моята жена и моите дъщери и започнах да го преследвам от един уах (Оазис. Б. нем. изд.) до друг. Копието ми прониза трима от неговите хора, стрелите ми — четирима, а ножът ми — шестима, но самия него го закриля изглежда шейтанът, защото не успях нийде да го зърна и ръката ми не можа да го достигне. Ала той въпреки всичко ще отиде в геената, понеже, ако моята ръка се окаже твърде къса, то ти сигурно ще го догониш, ти и Сихди Емир, когото тук всички наричат Пехливан Бей, Героя на героите, Удушвача на разбойниците.