— Машаллах, мътните го взели, ама че уста има! — обади се ядосаният щафелщайнец. — Ама кат’ се почне пукотевицата, «великият» Хасан изведнъж ще се смали толкоз много, че човек изобщо няма да може да го забележи.
Слънцето бе изминало вече три четвърти от небесния си път и аз подканих хората да тръгнем на път. Оставихме труповете да лежат където си бяха, защото гробокопачите на пустинята, пясъчният и брадатият лешояд щяха да ни спестят работата по заравянето им в земята. Знаех, че много малко можех да разчитам на арабите и все пак ми се струваше, че опасността, срещу която бяхме тръгнали, нямаше да е по-голяма от някои други, с които неведнъж успешно се бях справял. За мен Хеджан Бей не беше по-страшен от всеки обикновен арабин, а там, където откритата смелост нямаше да се окаже достатъчна, щях да потърся спасение в използването на хитрост.
Четвърта глава
Пехливан Бей, удушвача на разбойници
Миражът!
През нажежената пустош бавно се влачи джелабата (Керван от поклонници. Б. нем. изд.). Той е на път вече от месеци и от присъединяващите се към него от всички посоки поклонници е набъбнал значително и наброява много хора. Богати мюсюлмани яздят редом до бедняци, тръгнали пеша, които са принудени да разчитат на милосърдието на правоверните и не притежават нищо друго освен един-единствен сребърен талер, за да могат да си платят прехвърлянето през Червено море. Младежи, оставили не толкова отдавна момчешките години зад гърба си, вървят редом с изморени старци, които искат преди смъртта си да видят свещената Кааба. Бедуини с жълтеникав цвят на кожата, кафяви туареги, тъмнокожи тебуси и текрури със ситно накъдрени коси, както обикновено наричат чернокожите поклонници, тръгнали за Мека, меланхолично мърморят богоугодни молитви или пък взаимно се ободряват, подвиквайки мохамеданското «Ла иллаха илла’лях, уе Мохамед расулу’лях — няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е неговият Пророк!»
Небето сипе жар, сякаш е море от врящ метал, а земята гори като разтопено желязо. Самумът съвсем е изсушил меховете за вода, а до най-близкия оазис има още много път. Някой самотен бир не може много да помогне, защото застоялата му солено-сладка вода едва ли ще стигне и едва ли ще смогне да освежи езиците на хората и бърните на камилите. Отначало непрекъснатата върволица на кервана отдавна вече се е разпаднала на отделни групи, които с мъка се влачат една подир друга. Хляб, брашно и бела (Сухи фурми. Б. нем. изд.) има достатъчно, ала за глътка вода или за паничка мериса (Освежително възкисело питие, правено от ферментирала каша от дура (вид просо). Б. пр.) измъчваните от жажда хора биха дали няколко месеца от живота си. В големите си страдания те непрекъснато посягат към празното земземийе, допират го до пресъхналите си устни и пак го свалят с жалното «кали!» — празно!
Молитвите стават все по-тихи, а подвикванията — по-редки. Залепналият за небцето език тежи в устата като олово. Той едва успява да промълви сурат Ясин, трийсет и шестата сура от Корана, която мюсюлманите наричат «Калб ал Куран», Сърцето на Корана и се молят с нея при смъртна опасност.
Но ето че изведнъж се разнася силен радостен вик.
Над забуления в мараня хоризонт изникват очертанията на тъй дълго жадувания оазис. На дълги стройни стволи се извисяват една над друга внушителните корони на финикови палми и леките им перести клони се полюшват на току-що надигналия се пустинен вятър. Между зелени горички се вижда да проблясва нещо като накъдрената от вълнички повърхност на прекрасно езеро, а въздухът изглежда вече влажен от изпаренията на водата. По-нататък короните на палмите се оглеждат в искрящата водна повърхност. В прохладното езеро нагазват камили и проточили дългите си вратове, с удоволствие пият живителната течност.
— Хамдулиллах — слава на Бога! Това е оазисът! Господ ни спаси! Хвала и благодарност Нему!
Ликуващите хора се опитват да накарат камилите си да преминат в по-бърз ход, ала животните не се оставят да бъдат измамени. Острото им обоняние отдавна щеше да ги предупреди, ако наблизо наистина имаше вода.
— Хауен алейкум, иа Аллах — помогни им, о Господи! — започва да се моли опитният водач на кервана. — От жажда и жега са си загубили ума и вземат за истина опасния мираж, наречен фата моргана.
Думите му съкрушават с двойна сила измамените хора. Все по-обезкуражено и все по-бавно продължава да се влачи нататък върволицата от хора и животни, които все повече губят сили, отивайки може би право към ужасната участ на водата от някоя уади, която под непоносимата жар на слънцето се стопява и изчезва в мъртвешката пустиня. Не след дълго джелабата влиза в една Мека, която е изградена високо над звездите, а не сред пясъците на Арабия.