Колкото повече напредвахме, толкова повече и по-бързо той губеше очертанията си. Съвсем скоро след втория изстрел другият силует, който смятах за Емери Ботуел, изчезна. Тъй като пясъкът беше дълбок и се налагаше да заобикаляме многобройните дюни, въпреки бързата ни езда ние се придвижвахме твърде бавно напред. Когато най-сетне миражът окончателно се стопи, местопрестъплението сигурно се намираше вече нейде в нашия кръгозор.
Но трябваше доста дълго да търсим, докато намерим мястото.
Оказа се, че предположението ми действително е било правилно. На пясъка лежеше един туарег, застрелян малко отстрани в челото, на два пръста над основата на носа, а и камилата му беше убита по същия начин. Както на бурнуса, така и в единия ъгъл на покривалото под седлото се виждаха инициалите А. Л., един знак, който като магнит привличаше безпогрешния куршум на Пехливан Бей.
Беше ни необходим половин час, за да стигнем до това място, а и Емери го беше напуснал също от толкова време. Дали трябваше да тръгна подир него? Краткото проследяване на дирята му ми показа, че той много хитро бе избирал онези места, където по каменистата земя не оставаха никакви отпечатъци или пък дълбокият пясък веднага се затваряше над тях. И така, щеше да ми е много трудно да го догоня, а и тъй като скоро щеше да падне нощта, сигурно щях да объркам пътя и нямаше да мога да се върна при нашия кафила. Освен това беше съвсем близко до ума предположението, че англичанинът щеше да се навърта около джума, а понеже и ние си имахме работа с разбойниците, без съмнение щях да го срещна. Ето защо се отказах да го следвам.
Но сега пък неизбежно бе да ми се натрапи и една друга мисъл.
Убитият пост беше имал само няколко глътки вода, което бе сигурен признак, че или очакваха скорошното му завръщане, или пък че след кратко време някой щеше да дойде да го смени. И в единия, и в другия случай щяха да открият смъртта му. Без съмнение наблизо се намираха и други постове, проверявани от самия Хеджан Бей. Биваше ли тогава да напусна това място без никакви предпазни мерки? И кое ли беше най-доброто, което можех да предприема? Дали трябваше да засипя с пясък двата трупа и да си тръгна, или пък да остана наблизо? Във втория случай ми се откриваше възможността лесно да направя чудесен улов, но пък и въпреки цялото ми безстрашие като нищо можех да се изложа на такава опасност, от която при всичката ми смелост нямаше да има отърваване.
Реших да направя първото.
Пясъкът беше рохкав и никак не беше трудно само за броени минути да издигнем малка дюна над туарега и камилата му. После се върнахме към кервана. Посрещнаха ни с въпроса, дали сме видели Пехливан Бей.
— Камилата на Удушвача на разбойници е бърза като литналата във въздуха птица — отвърнах аз. — Той беше вече изчезнал. Но аз знам мислите на моя брат. Той няма да остави джума на мира, докато не го унищожи. Скоро ще можете да видите лицето му и да чуете неговия глас.
Слънцето потъна зад хоризонта и нажежената земя започна да излъчва двойно по-голяма горещина. Бяхме завързали камилите за забити в пясъка колчета и бяхме приключили с повече от скромната си вечеря. Но сънят бягаше от очите ни. Звездите изгряха на небето и полунощ наближи. С убийството на туарега Емери ми беше объркал сметките. Ако съгледвачът беше видял кервана ни, то той щеше да уведоми Хеджан Бей и навярно главатарят на разбойниците отдавна вече щеше да се намира нейде наблизо. Но ето че сега гласът на хиената не се чуваше и не се чуваше. Дали пък да не рискувах сам да потърся бандита, оставяйки кервана без предводител?
Дадох нужните указания на Йозеф и на тебуса, на когото можех да имам пълно доверие, и изчезнах в притихналата нощ.
Звездите пръскаха достатъчно светлина, за да различавам ясно близката околност на кристалния пустинен въздух. Въпреки измамната прилика между отделните дюни скоро стигнах близо до мястото, където Емери беше убил туарега. Оттук нататък трябваше да бъда двойно по-предпазлив. По маниера на индианците легнах на земята и започнах безшумно да пълзя напред.
Точно там, където бе стоял постът, видях неподвижно изправени двама мъже, които внимателно се ослушваха и оглеждаха. Промъкнах се съвсем близо до тях, а после изведнъж се изправих. Те се изплашиха и грабвайки оръжията си в ръка, отскочиха назад.
— Рррее — стой! Кой си ти? — попита единият от тях, като се прицели с пушката си в мен.
— Къде е Хеджан Бей? — отговорих на въпроса с въпрос.
— А ти познаваш ли го? От неговите хора ли си?
Извадих кораловия алама.
— Ето виж неговия знак! Къде е той?
И двамата мъже посегнаха към аламата, за да го разгледат по-добре.