— Подозирам какво се е случило по-нататък, монсеньор. Правителството с всичките си средства, с които разполага, не е могло с нищо да ви помогне. Били сте предоставен сам на себе си и Ботуел ви е предложил той да се нагърби с всичко…
— Така беше.
— Какви мерки взе той?
— Изпрати исканите стоки, но сам тайно тръгна подир тях.
— Смела постъпка! Кой го придружаваше?
— Само един водач и един-единствен слуга арабин.
— Накъде се отправи?
— Този път стоките бяха предназначени за Аин ес Салах.
— Какво ви поискаха?
— Готови бурнуси и кърпи за глава, дълги кремъклийки, ножове, одеяла, силно изрязани обувки, каквито обикновено носят арабите и куп други неща, които служат за опъване и оборудване на палатки и за нас почти нямат никаква стойност.
— Виждам, че джумът е решил да ви изнуди да изпратите всичко, от което се нуждае, и пак да не ви върне сина. Арабинът не смята, че върши грях, ако измами неверник, и иска ли човек да е сигурен, че той наистина ще изпълни дадено обещание, то трябва да го хване натясно, като използва някои от чувствителните му места. Но монсеньор, нали Емери е наредил всички стоки да бъдат белязани?
— Откъде го знаете? — изненада се французинът.
— Никой не ми го е казвал. Но той и тук действа като истински уестман, а от тази страна и двамата се познаваме много добре. Онзи, който години наред е живял сред индианските племена на Дивия запад и кажи-речи всеки час над главата му е била надвиснала смъртна опасност, той е свикнал да бъде винаги предпазлив и находчив, а тези качества могат и в Сахара да са му извънредно полезни. Как белязахте стоките?
— С началните букви на името ми Андре Латреомон, тоест с А. Л. Накарах да ги поставят с нажежено желязо върху прикладите на пушките и върху дръжките на ножовете, както и да ги избродират с различни винетки върху бурнусите и в ъглите на кърпите и одеялата.
— По тях Емери ще разпознае разбойниците. Получихте ли от него някакво известие?
— Да, съвсем ясно и определено известие. То дойде още преди две седмици и оттогава очаквам пристигането ви с голямо нетърпение, защото всъщност то се отнася най-вече до вас, монсеньор.
— Иска да го последвам, нали?
— Така е. Ето ви няколкото реда, които ми изпрати от Синдер.
Писмото лежеше върху масата, а това беше сигурен признак, че през тези четиринайсет дни тримата често го бяха препрочитали. То бе твърде късо. Ботуел все още не бе имал никакъв успех, но въпреки всичко молеше близките си да не се обезкуражават. Към мен пък отправяше настоятелната молба веднага след пристигането си да го последвам.
— Кой ви донесе писмото? — осведомих се аз.
— Един арабин от племето кабабиши, който е получил заповедта да изчака пристигането ви и да ви служи като водач.
— Къде е той?
— Тук, при нас, у дома. Монсеньор, ще заповядате ли да го повикам?
— Моля ви за това!
Тайно в себе си би трябвало да се нарека щастливец, понеже още със стъпването си на африканска земя бях въвлечен в мистерия, чието разрешаване ми обещаваше какви ли не най-забележителни и примамливи преживявания. Латреомон позвъни да доведат арабина и в очакване на предстоящия разговор двете дами, макар и за кратко, забравиха своята мъка.
Кабашът (Ед. ч. от кабабиши. Б. нем. изд.) влезе в стаята. Арабите рядко надхвърлят среден ръст и обикновено са стройни или кльощави хора. Но този човек беше почти великан. Беше толкова висок и широкоплещест, че от устата ми за малко да се изтръгне учудено възклицание. Освен това неговата дълга гъста брада, както и фактът, че бе въоръжен до зъби с какви ли не оръжия, му придаваха извънредно войнствен вид. Във всеки случай той бе придружител, който надминаваше всичките ми очаквания и не можех да си пожелая по-добър от него, защото само гледката, която представляваше, несъмнено щеше да изплаши всеки неприятел.
Със скръстени на гърди ръце той се поклони ниско и с дълбок боботещ глас поздрави:
— Ес селям алейкум — мир вам!
— Мархаба, бъди ни добре дошъл! — отвърнах му. — Ти си уш на храбрите кабабиши, нали?
Святкащите му черни очи се спряха на мен с горд поглед.
— Кабабишите са най-прочутите чада на великия Абу Зет, сихди. Племето им обхваща над двайсет афрак (Мн. ч. от феркат, подразделение. Б. нем. изд.), а най-храброто измежду тях е ен Нураб, към което се числя и аз.
— И как се казваш?
— Името ми се изговаря трудно от езика на един ингилиз. То е Хасан Бен Абулфеда Ибн Хаукал ал Уарди Юсуф Ибн Абул Фослан Бен Исхак ал Дули.
Не успях да сдържа усмивката си. Пред мен бе застанал един от онези араби, които към обикновеното си име прикачат цялото си родословно дърво. Смята се, че така те отдават почит на дедите си, но всъщност това става най-често за да се направи силно впечатление на всеки, който го чуе.