Ето че завесата на входа на моята шатра бе отметната настрани и навън се показа една глава, която предпазливо се огледа наоколо, за да види какво е положението на нещата. После подир нея се измъкна дълго и огромно тяло, което с бърз скок се озова сред ликуващите мъже.
Беше Хасан, който още при появяването на враговете ни беше пропълзял в шатрата и се беше скрил на сигурно място.
— Хамдулиллах — слава на Бога, който ни даде силата да съкрушим неприятелите си! — успя да надреве той гласовете на останалите. — Ние ги посрещнахме като герои, а те избягаха като фусти. Нашите погледи ги изплашиха и краката им ги спасиха от нашата дързост. Щом видяха Хасан ал Кебир, изпаднаха в ужас, щом зърнаха Джесар Бей, Удушвача на хора, започнаха да вият от страх. Неговите куршуми пронизаха сърцата им, а ножът му преряза техните гърла. Сега лежат мъртви на земята. Почитайте Аллаха, хвала и слава на Хасан ал Кабаши от ферката ен Нураб!
— Ще млъкнеш ли, страхливецо От ферката Заешко сърце? — отвърна му разяреният Йозеф Корндьорфер. — Амче кой се беше скрил ей там в шатрата? Добре видях как пропълзя под платнището й, ах ти, Страхлив Бей и Удушвач на Ма ал Зат!
— Каква е тази жаба, дето квака тук? — гордо попита кабашът. — Не е ли някакъв френец, който взема за истина всичко, каквото пише в Ал Китаб ал Мукадес? (Светото писание. Б. нем. изд.) Но аз съм мюсюлманин, който се моли според Корана. Ти не знаеш ли, че Адам е бил създаден в петък? А жена му е правена в събота, когато се пада и твоят рожден ден, ти жено, син на жена и братовчед на безброй фусти! Чувал ли си някога кабаш да се е свирал в шатра по време на битка? Не убих ли аз десет разбойника, докато ти, гяурино, се криеше зад гърба ми?
Това бе вече твърде много за доблестния щафелщайнец. Той се нахвърли върху кабаша, за да го накаже заради лъжите му. Ала великанът се отдръпна с мощен скок и побърза да се скрие зад най-близката шатра, където бе последван от разгневения «братовчед на безброй фусти». Изглежда Йозеф успя там да спипа Хасан Велики, защото се разнесоха онези тъй познати звуци, които може да предизвика една здрава длан при допира си с човешка буза. След няколко минути Корндьорфер се завърна с доволна физиономия. Хасан се появи след като измина доста време. Той пристъпи към мен, като си гладеше брадата.
— Сихди, ти си мъдър и справедлив. Какво заслужава един неверник, който удря правоверен?
— Заслужава да получи толкова удари, колкото самият той е раздал. Върви и му ги нанеси!
— Тогава му заповядай да стои мирно на едно място!
— А ти стоя ли мирно?
— Не! Отбранявах се храбро, както подобава на правоверен.
— Ами тогава и той има право да се отбранява, както подобава на френец.
— Заповядай на някой друг да му нанесе ударите! Не ми е на мен това работата, защото не съм палач, който изпълнява волята на закона.
— Нима Джесар не означава палач (В случая думата за удушвач има значение и на палач. Б. пр.) и нима самият ти не се наричаш Джесар Бей, най-главният сред палачите? Върви и направи каквото ти казах!
— Сихди, ти си строг съдия, но аз съм милостив и състрадателен и ще му опростя наказанието, защото ръката ми е толкова тежка, че сигурно ще го смаже!
С гордо вдигната глава той се оттегли.
През останалата част от нощта нямахме възможност да предприемем каквото и да било срещу разбойниците, тъй че след като изпратихме необходимите постове по местата им, ние легнахме да спим. Преди това обаче седнахме двамата с Емери, за да си разкажем досегашните преживелици и да съставим план за действията си през следващия ден.
Той беше за незабавното преследване на джума, обаче аз предложих да се отправим към Баб ал Гуд и оттам да тръгнем за Ал каср, където разбойниците съвсем сигурно щяха да отидат. Най-сетне англичанинът се съгласи, защото несъмнено и за него, както и за мен бе много важно възможно по-скоро да освободим Рено. Керванджиите веднага бяха ограбили мъртвите разбойници. Благодарение на победата ни те бяха станали по-смели и по-решителни и затова изявиха готовност да ни последват.
Времето до зазоряване премина спокойно. Скоро тръгнахме на път.
Понякога се случва камилата на някой пътуващ през пустинята да спре на дадено място, което с нищо да не се отличава от околността, и никой да не е в състояние да я помръдне оттам. А когато пътникът слезе, за да се огледа, забелязва, че пясъкът е влажен и че колкото по-надълбоко се копае, толкова по-влажно става, докато най-сетне на дълбочина от няколко стъпки той се натъкне на вода. Дивите туареги пазят такива кладенци в дълбока тайна. Те ги закриват с кожа, която затрупват с пясък така, че мястото по нищо да не се отличава от околността. Този водоизточник им дава възможност да издържат дълго в пустинни затънтени райони, откъдето могат колкото си искат да предприемат своите скитнически набези и пак да се връщат там.