— Вече на два пъти сте получили каквото сте пожелали. Оттук нататък няма да видиш нито ъгълчето на кърпа, нито пък зрънце барут!
— Тогава пленникът ще умре!
— Хеджан Бей няма да го пусне дори и ако получи всичко, което иска от нас.
— Той ще му подари свободата. Удушвача на кервани ще се омилостиви, щом види откупа.
— Колко иска?
— Колкото вече е получил
— Хич не е малко. Ти ли ще вземеш стоките?
— Не. Ти ще му ги изпратиш, както стана и предишните два пъти.
— Къде?
— Ще ги закарате до Баб ал Гуд.
Та това бе същото място, където Емери ми беше определил среща! Дали англичанинът бе узнал, че разбойникът ще се навърта наоколо?
— Там ли ще стане размяната на стоките срещу пленника?
— Да.
— Ти вече два пъти каза да, а ме излъга. Закълни ми се сега!
— Заклевам се!
— В душата на баща си?
— В… душата на… моя баща! — колебливо и с явно усилие изрече той.
— И в брадата на Пророка!
Този път той се смути и се опита да се измъкне:
— Заклех се и това е достатъчно!
— Ти се закле в душата на баща си, която едва ли струва повече от твоята. Ще се закълнеш ли в брадата на Пророка?
— Не.
— Значи думите ти пак са само лъжа и измама. Тогава няма да видиш повече звездите в пустинята. Очите му гневно засвяткаха.
— Знай, невернико, че ако не се върна навреме при Хеджан Бей, душата на пленника ще отиде в геената. В този случай мога да ти се закълна в брадата на пророка, който винаги съумява да защити своите правоверни!
— Но тогава твоята душа ще я изпревари, а не след дълго костите на Удушвача на кервани, както и костите на неговия джум ще останат да се белеят под слънчевия пек. Кълна ти се в това, а ти можеш да си съвсем сигурен, че френецът винаги спазва клетвата си!
С рязко движение той гордо изправи глава и зарови пръстите на дясната си длан под брадата си, което при бедуините е израз на презрение.
— Вие ще ни изпратите всичко каквото желаем. Вече два пъти идвам при вас и не се осмелихте да сложите ръка на пратеника на Хеджан Бей. Няма да го направите и днес. И сто мъже като теб няма да успеят да го победят, а и хиляда мъже от твоя сой няма да смогнат да се справят с неговия джум, защото ти си… гяур!
С вдигнат юмрук пристъпих към него.
— На теб главата ти да не е празна или пък умът ти се е изсушил, та се осмеляваш да ме хулиш с тази дума, ти, който не си нищо повече от чакал, страхливо животно, прогонвано само с ритници?
Той незабавно пусна пушката си на пода и вдигна двете си ръце. На всяка от китките му висеше по една островърха кама, чието острие бе дълго около двайсетина сантиметра. Докато обикновените бедуини носят само по един такъв нож, то тези разбойници на пустинята имат по два, които използват по следния начин: просто прегръщат неприятеля си с две ръце и забиват остриетата в гърба му. Явно моят туарег се приготвяше да използва този тъй «приятен» способ за умъртвяване.
— Ще си вземеш ли думите обратно? — попитах го аз.
— Напротив, ще ги повторя — ти си гяур!
— Тогава падни на колене пред гяура!
Преди да успее да направи каквото и да било движение, юмрукът ми го удари в слепоочието. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята в безсъзнание. Това беше един от онези мои прочути удари, заради които ми бяха дали прозвището Олд Шетърхенд — Поразяващата ръка.
— О, mon Dieu! — изпищя госпожата. — Убихте човека! Мъртъв е!
Госпожицата лежеше почти в несвяст на дивана, до който бе стояла допреди малко, а Латреомон бе направил такава физиономия, сякаш току-що пред него бе паднал гръм от ясното небе.
— Не се тревожете, мадам! — опитах се да я успокоя. — Този тип е все още жив, макар че за известно време ще остане в безсъзнание. Добре познавам юмрука си. Ако исках да го убия, трябваше да замахна малко по-силно.
Думите ми накараха изплашения французин да се посъвземе.
— Но, монсеньор, та вие имате направо великанска сила! Ако бях на ваше място щеше да ми се наложи да го ударя поне стотина пъти, за да го пратя на земята.
Наистина, дребното човече, което едва ми стигаше до рамото и имаше почти детски ръчички, беше право. Можеше с часове да обработва с удари черепа на туарега, без арабинът да изпита особено силна болка.
— Моля ви, монсеньор — казах му аз, — погрижете се този бедуин да бъде вързан и предаден на полицията. Наистина, нейната власт не се разпростира над пустинята, но тук тя с удоволствие ще се постави на ваше разположение.
— Mon ciel (Небеса, о Боже! Б. пр.), не бива да поемаме такъв риск, защото тогава ужасният Хеджан Бей ще убие нашия нещастен Рено! Дори мисля, че и само този страхотен удар е една изключително рискована постъпка!