— Да, наистина. — Тя въздъхна. — И дори не ти е казала за мен?
— Беше скоро след… Мисля, че не знаеше за теб, когато говорихме за последен път.
Тя се изчерви. Беше трудно да си представи как майка й се люби с този мъж в грях. Но те бяха възнамерявали да се оженят, да прекарат живота си заедно. Това беше повече, отколкото тя можеше да каже за себе си и Лаклан. Но пък тя и Лаклан се бяха оженили, а родителите й не го бяха направили.
— Знам, че шотландските планини са твой дом, но никога ли не си се връщал?
— Не, нито веднъж. Знаех, че ако я видя пак, ще я отвлека пряко волята й и тя ще ме намрази. И че ако видя Сесил… знаеш ли, много години си мислех да го убия. Затова тешах мъката си с уиски и жени и… Той сви рамене. — Е, ти вече видя резултата от усилията ми.
Каза го, сякаш беше нещо съвсем естествено, без изобщо да се смути. Имаше шестнадесет извънбрачни деца, не, седемнадесет с нея. Освен това очевидно правеше каквото е необходимо за тях, отглеждаше ги, защото всички живееха с него. Тя си представяше как се опитват да се убият един друг за забавление — нали такава слава им се носеше.
— Да, синовете ти са много добри — усмихна се тя.
— Обаче нямам още нито едно внуче — измърмори той.
Тя почти се задави.
— Е, никой от тях още не е женен, нали?
Той повдигна рунтавите си вежди и я погледна така, сякаш искаше да й каже: „Това пък какво общо има?“ Тя се зачуди дали и всички майки на синовете му не живеят с него, но не се реши да попита, а вместо това каза:
— Да разбирам ли, че искаш внуци?
— Да. На тази възраст е удоволствие човек да е заобиколен от деца, но за жалост девойчето, в което съм влюбен сега, е ялово. Ти да не би да очакваш дете?
Кимбърли се изчерви.
— Не, аз съвсем скоро се омъжих — каза тя. Това очевидно не означаваше много в нейното необикновено семейство, разбира се, но за щастие той не й го изтъкна.
— Щастлива си с Макгрегър, нали?
— Той не ме обича, но много добре се разбираме. Защо ли си беше признала?
— Тогава защо се омъжи за него, девойче?
Логичен въпрос, а руменината й му подсказа отговора. Той изсумтя. За щастие, точно в този момент влезе Лаклан.
— Значи ти не обичаш дъщеря ми, Лаклан Макгрегър? — рязко попита баща й.
Кимбърли вдигна поглед и цялата поруменя. Не можеше да повярва, че Иън ще го каже така направо. Усмивката на Лаклан се стопи.
— Разбира се, че я обичам — каза той сериозно. — Кой казва, че не я обичам?
— Тя.
Той я погледна със зелените си очи. В тях се четеше изненада, после пролича разочарование. Лаклан въздъхна, наведе се и я метна през рамо.
Тя ахна, баща й се засмя, а Лаклан каза:
— Ще прощаваш, Иън, но трябва да обясня някои неща на дъщеря ти, като например разликата между това да спиш с момиче и да го любиш. Тя очевидно не знае, че разлика има.
— Как можа да кажеш това на баща ми? — крещеше Кимбърли. — Как можа!
Лаклан я беше отнесъл в съседната стая, спалнята им, и я беше сложил на леглото. Сега се беше надвесил над нея и я гледаше весело, но Кимбърли беше прекалено ядосана, за да го забележи.
— Хайде сега, много добре знам какво казах. И той ме чу и ме разбра. Може би ти си единствената, която не е чула и не е разбрала.
— Но как можа да го направиш?
— Баща ти е стар мераклия, Кимбър. Доказателство за това е времето, което ми отне да намеря място за спане за домочадието му. Само на теб ти стана неудобно от това, което казах, а и така трябва, защото ако ми кажеш, че никога не си ме чула да казвам, че те обичам, ще ти насиня…
— Не съм. Нито веднъж. Кога си го казал?
— В деня, в който пристигнахме тук, го казах на Неса, и съм сигурен, че и ти ме чу. Но не става въпрос за това. Как може да не си разбрала, че те обичам, скъпа, когато всеки път, когато те погледна или докосна и особено когато те любя, винаги ти казвам колко много те обичам?
Кимбърли отвори уста да възрази, но думите му достигнаха до съзнанието й и тя бавно сви устни. Не беше важно дали и кога й го е казал преди — нали току-що й го беше казал.
— Обичаш ме?
Той я изгледа гневно.
— Май все пак трябва да те понасиня, а?
Тя се усмихна и го прегърна през врата.
— Не, но ще си взема малко от любовта, за която ми говориш. Защото очевидно съм прекалено тъпа и често не те разбирам.
Той се засмя.
— Несъмнено се дължи на английската ти кръв. Имам късмет обаче, че аз не съм толкова тъп. Отдавна знаех, че ще ме обичаш вечно.
— Вечността е много дълго време, Лаклан. Не можеш ли да го ограничиш до нещо като петдесетина години?
— Не, скъпа, с теб имам нужда именно от вечност.
Петдесет и втора глава
— Боже Господи, това наистина е средновековен замък. Погледни, Меган.