Меган погледна през прозореца на каретата, после се отпусна до съпруга си.
— Разбира се, че е замък. Какво друго да е с име като Крегора?
— Това не означава задължително, че…
— Обикновено обаче означава.
Той гневно я изгледа.
— Ако трябва да се къпя в дървена вана, тръгвам си.
— Няма ли да престанеш с оплакванията? С нетърпение очаквам да се видя с Кимбърли. Нали няма да ми развалиш посещението, като постоянно се мусиш, докато сме тук?
— Може и да го направя.
Тя го изгледа учудено.
— Добре, инати се, щом искаш. Аз пък може да кажа на Лаклан, че си решил да подарим двата коня, които доведохме е нас, за кръщенето на Мелиса.
— Издайница!
Тя му се усмихна мило, а след малко и той се усмихна и се наведе, за да я целуне набързо — е, поне такива му бяха намеренията в началото. Събитията обаче се стекоха така, че те все още се целуваха, когато каретата спря пред вратата на замъка. За късмет на Девлин, именно Лаклан пръв стигна до вратата и я отвори.
— Около езерото има хубава алея, където можете да се повозите, ако не ви се иска да прекратявате пътуването — подхвърли той и се засмя.
Херцог и херцогиня Ротстън се отдръпнаха един от друг, Меган чаровно се изчерви, а Девлин се намръщи.
— Може би някой друг път, Макгрегър. В момента сме решили да видим тази развалина, която наричаш дом.
— О, разбира се, с удоволствие ще ви разведа наоколо веднага щом се настаните. Тази година направихме големи подобрения и нямам търпение да ви го покажа.
— Предполагам, че стана въпрос за замъка, скъпа — услужливо се намеси Девлин, когато видя, че Меган въпросително вдига вежди.
— Е, знам, че говори за замъка, разбира се. Вие можете да го разглеждате, колкото си искате, но аз нямам търпение да видя Кимбърли и дъщеря й. Само ми покажи къде са, Лаклан.
— Дамите в момента са в салона със семейството на Кимбър. Те също дойдоха за кръщенето.
— Сесил е тук? — възкликна Девлин. — Боже, вече със сигурност знам, че няма да остана за дълго.
Меган го сръга с лакът.
— Той ти говори за клана Макфърсън. Нали ти казах за тях!
— А, да. Забравих.
— След като ги видиш, това вече никога няма да се повтори — прихна Лаклан.
Не преувеличаваше — много бързо се убедиха в това. Макфърсънови бяха нещо невероятно. Освен това всички се бяха събрали в една стая и не минаваха и пет минути, без да се скарат за нещо и почти да се сбият. Кимбърли обаче оказваше поразително въздействие върху братята си — само един неин поглед беше достатъчен да ги умири.
Всички обсипваха с внимание бебето на Кимбърли. Кимбърли беше написала писмо на Меган, в което й съобщаваше за трагичната история на майка си и че Мелиса щяла да изпита щастието, което баба й не успяла да изпита. Меган не се съмняваше в това. Малката душичка имаше шестнадесет вуйчовци. Несъмнено щяха да я разглезят.
— Не ми се иска да ти натяквам, но помниш ли, че ти казах, че ще стане така? — прошепна Меган на Девлин и кимна към Кимбърли, която се усмихваше на Лаклан. — Виждал ли си някога по-щастлива жена?
— Хм, може би теб?
Меган като че ли се замисли преди да отговори.
— Да. Но предполагам, че аз съм изключение.
— Предполагаш?
— Е, не искам да те карам да си мислиш, че можеш да престанеш да ми правиш комплименти. Нужно е много, за да ме направиш щастлива.
— Наистина ли? — прошепна той на ухото й.
— Да, но ти се справяш чудесно — засмя се тя.
— Казах ти, че няма да е толкова зле — каза Кимбърли, когато си легнаха вечерта. — Признай си, че с Девлин ви беше приятно, че сте заедно, нали?
Лаклан я придърпа към себе си, както правеше всяка нощ, и тя сложи глава на рамото му.
— Е, не е чак толкова лош, след като го поопознаеш — с нежелание отбеляза Лаклан.
— Сигурно. Иначе Меган нямаше да го обича толкова много.
— Каза го и настръхна — може би не биваше да споменава името на Меган, но пък отдавна се канеше да подхване темата и все отлагаше.
— Какво?
Тя се усмихна. Толкова беше тактичен, когато тя беше раздразнена. Това й харесваше.
— Просто се чудех… Знам, че ме обичаш…
Той я прегърна.
— С цялото си сърце, скъпа.
— …но храниш ли още някакви чувства към херцогинята?
Лаклан мълча толкова дълго, че тя се надигна, да го погледне, и видя, че той тихо се смее.
— Понякога се държиш като глупаво момиче, Кимбър. Да не би да си се тревожила за това?
— Всъщност не, но едно време се тревожех.
— Скъпа — поклати глава той, — дори когато казвах на хубавата Меган, че я обичам, мислех само за теб, ти беше пленила сърцето ми. Тя самата го каза най-добре. Чувствата ми към нея не бяха истински — та аз дори не я познавах. И беше права. Просто красотата й за миг ме беше заслепила. Ти обаче ме караш да забравя всичко — толкова много те обичам. Сега ще си признаеш ли?