Отвратителен мъж. Обноските му бяха ужасни, но тя вече го беше разбрала, особено от начина, по който изобщо не й беше обърнал внимание. Кимбърли обаче нямаше намерение да се огъне само защото той предпочиташе да се държи отвратително.
— Очевидно ви е навик да пречите на другите, където и да отидете. Това обаче не е крилото за прислугата, Макгрегър, и вие го знаете много добре. И аз, както и вие, съм на посещение в Шеринг Крос. Освен това не ми е добре. Изтощена съм. Имам нужда от малко сън, но не мога да мигна, защото вие правите всичко възможно да събудите цялата къща.
— Мисля си, че това не би било възможно в една толкова голяма къща, девойче, макар че трябва да си призная, че идеята ми се струва добра, като се има предвид колко съм ядосан.
Последните му думи бяха съпроводени с кисела усмивка, което я разгневи още повече. Той очевидно нямаше намерение да престане. Това направо я вбеси.
— Освен това съм на мнение, че не ви е останал и грам мозък. Вие, шотландците, наистина ли сте толкова невъзпитани? Или просто сте толкова егоистични, че не ви интересува кого разстройвате или будите с безобразието си?
Успяла беше да го ядоса. Изведнъж погледът му потъмня и й стана ясно. Освен това той направи една крачка към нея, което я накара да ахне и да отстъпи. Той обаче направи още една крачка, после още една, после още една, а в гърдите й се надигна страхът и желанието в края на краищата първо да беше потърсила икономката, а не да идва да се разправя ма.
— Значи си на мнение, че съм невъзпитан, така ли? — каза той тихо и заплашително. — Ти още не видяла какво е липса на възпитание, девойче, поне не и от мен, но въпросът лесно ще се уреди, ако не престанеш да ме тормозиш с натякванията си.
Докато свърши речта си, вече беше успял да я върне в стаята й и изглежда, беше доволен, че е успял да го направи, тъй като спря, поклони се подигравателно и шумно затвори вратата.
Кимбърли остана разтреперана. Уплашил я беше, нямаше съмнение. Само защото тя нямаше представа какво би могъл да направи. И го беше оставила да му се размине. Колко самодоволен сигурно се чувстваше проклетият шотландец.
От съседната стая отново се чу смях. Кимбърли цялата поруменя, защото беше сигурна, че се смеят на нея. Пиленцето се беше изплашило и се бе прибрало в гнездото. Искаше й се пак да отиде в съседната стая и да им се скара, езикът направо я сърбеше, но пулсът и все още не се беше успокоил и освен това не беше сигурна дали този невъзпитан шотландец няма отново да я изплаши.
Най-много я вбесяваше това, че не бе могла да се справи с положението, както подобава. А това се дължеше на факта, че изобщо не познаваше този шотландец, беше свикнала да познава хората, с които си има работа. В момента просто беше прекалено уплашена, за да се сблъска отново с него.
Кимбърли потръпна от отвращение, предимно към себе си и собствената си липса на кураж, свали си халата и отново се пъхна в голямото легло. Много удобно легло, но тя се отказа от мисълта да поспи в него, поне не и тази вечер. Все още беше прекалено шумно, а тя все още беше прекалено ядосана.
Реши обаче да не търси стая в някоя друга част на имението. Щеше да изчака, докато нещата в съседната стая се успокоят, а след това тя самата щеше да започне да вдига шум. Ако не можеше да получи удовлетворение по някакъв приемлив начин, поне можеше да отвърне на проклетника, както подобава. А освен това той още утре трябваше да си тръгне. Тя ясно беше чула какво каза Амброуз Сейнт Джеймс. Шотландецът нямаше да остане.
Осма глава
— Ти да не уплаши до смърт девойчето, Лаклан? — попита Гилян, щом Лаклан се върна в стаята. — Не я чух да пищи за помощ, значи сигурно си е глътнала езика от страх.
Лаклан мрачно изгледа братовчед си.
— Защо пък да пищи за помощ? И с пръст не съм я пипнал.
— Защо не? Може би дори трябваше, нежно обаче. Много повече те бива да ласкаеш и да съблазня ваш, отколкото да плашиш, освен това с по-малко оплаквания. Поне когато си дадеш труда да го направиш де.
— С девойчета, които познавам, да, сигурно е така. Тези, които обаче не знаят какво свястно момче съм, все бягат, ако ги погледна накриво.
Раналд, който се беше излегнал на един фотьойл, направо се запревива от смях при думите му.
— Свястно момче, а? Главатарят на клана може да е всичко друго, но не и свестен. — Последва още смях.
Това накара Лаклан да се намръщи, а Гилян да каже:
— Не му обръщай внимание. Като че ли е попрекалил с ейла, но си има причина.