От съседната стая не беше чула нищо по време на следобеда, макар че се съмняваше, че нещо би могло да я събуди от дълбокия сън. Вечерта обаче също не чу нищо. Може би той бе помолил за нова стая някъде другаде, след като му бяха разрешили да остане, за да не възникват повече подобни инциденти. Тя обаче не можеше да проумее защо херцогът си беше променил решението и беше позволил на шотландеца да остане. Толкова твърдо решен й се беше сторил предишната вечер.
Преди вечеря представиха Кимбърли на няколко нови гости. Лейди Хестър Каулс и дъщеря й Синтия бяха на посещение на старата херцогиня и бяха приели поканата да останат и през следващата седмица. Синтия беше малко красиво кречетало на около шестнадесет години — достатъчно порасла, за да може да общува с възрастните в определени случаи, но все още не беше свикнала с тази привилегия.
Сред присъстващите фигурираше и Тифани Уейтли, която беше представена като „най-добрата приятелка“ на Меган. Беше дошла със съпруга си Тайлър Уейтли за края на седмицата и почти си беше присвоила вниманието на херцогинята, тъй като двете приятелки имаха да си казват много неща. На Кимбърли й се искаше отново да поговорят за „плана“, по време на чието обсъждане беше заспала сутринта, но това явно трябваше да почака известно време.
Тя обаче с удоволствие научи, че някаква си госпожа Кантърби, отлична шивачка според Маргарет Макгрегър, била постоянно натоварена с работа от дамите в семейството и че поради това било и необходимо, и по-удобно да живее в Шеринг Крос. И че Меган вече й е уредила среща с нея веднага след закуска.
Това успокои Кимбърли по въпроса за гардероба. Освен това тя се надяваше, че балът, до който оставаха само дни, няма да бъде включен в програмата й. Надяваше се и че ще си проправи път във вихъра на обществото постепенно, така че да не се чувства толкова неудобно, когато я запознават с толкова много непознати наведнъж, макар че от малкото, което беше чула за „плана“ тази сутрин, херцогинята очевидно имаше други идеи.
Вече ставаше време за вечеря. Лаклан Макгрегър все още го нямаше и Кимбърли започна да храни надеждата, че няма да й се наложи отново да изтърпи присъствието му. Едва ли щеше да извади такъв късмет обаче.
Седеше до Синтия Каулс и слушаше как момичето се оплаква от липсата на цветово разнообразие в гардероба си — младите момичета все още ги принуждаваха да излизат в неизбежните пастелни тонове, които се бяха задържали на мода вече от цял век, и наситенозелената рокля на Меган предизвикваше у нея завистливи въздишки — когато шотландецът лениво влезе в залата. Беше с изключително красив тъмночервен смокинг, който почти съвпадаше по цвят с косата му, когато светлината падаше върху нея. Самата му коса бе пусната свободно по раменете, което изобщо не беше на мода. Но пък кога ли шотландците са се съобразявали с модата, а на него това… е, отиваше му. Дантелата на яката и маншетите допринасяше за поразителното впечатление, което създаваше.
Синтия направо зяпна от учудване. Кимбърли реагира почти по същия начин, макар че успя да задържи устата си затворена. И съмнение нямаше, че много я привлича, тя направо цялата беше настръхнала в очакване.
Той обаче не й обърна внимание, нито пък на някой друг. Влезе със специално заучената си усмивка тип „очаровай дамите“, но имаше само една дама, която искаше да очарова, и той веднага се приближи до нея.
Дамата беше херцогинята, разбира се, и тъй като Меган беше в другия край на стаята, Кимбърли не можеше да чуе какви думи си разменят. Ситуацията обаче стана комична, когато Меган разбра, че той се кани да я хване за ръката, и се опита да предотврати опита му. Тя бързо премести ръка така, че той да не може да я хване, но й се наложи няколко пъти да повтори процедурата, защото Лаклан не се отказваше лесно — той всъщност преследваше ръката й със своята, докато най-накрая успя да я хване и я поднесе към устните си за продължителна целувка — поне на него очевидно му се искаше да е продължителна. Меган обаче веднага дръпна ръката си и се намръщи на усърдието му.
Разбира се, всички ги наблюдаваха с жив интерес. Лусинда се изкикоти. Девлин се намръщи. Кимбърли поклати глава.
— Ама той е огромен, а? — успя да каже в последвалата тишина Синтия.
И на Кимбърли така й се беше сторило в началото, но след като бе заставала очи в очи с него, тя беше променила решението си.
— Не съм на това мнение — отвърна тя.
Синтия би трябвало направо да потъне в земята от срам, че е казала подобно нещо, и то с тон, който щеше да се запомни. Майка й определено изпитваше силно неудобство. Момичето обаче като че ли изобщо не забелязваше, че е казало нещо нередно.