Общо взето, вечерта й беше харесала. Преди това тя гледаше на светските събирания по-скоро с ужас, отколкото с очакване. Меган Сейнт Джеймс се беше оказала толкова очарователна и забавна домакиня, че Кимбърли всъщност забрави причината, поради която беше дошла в Шеринг Крос.
Колкото и учудващо да беше, тя толкова се беше захласнала по домакинята, че понякога дори забравяше за присъствието на мъжа, който предизвикваше у нея такъв интерес. Хубаво беше, че той седеше на другия край на масата, на такова разстояние, че тя дори не чуваше гласа му.
От време на време тя изпитваше странното усещане, че погледът на Макгрегър е прикован в нея не поглеждаше към него, за да разбере дали е така. По-вероятно беше да си въобразява, че е така защото той нямаше причина да й обръща внимание нали в залата присъстваше прекрасната Меган. Кимбърли не хранеше заблуди по отношение на обекта на неговия интерес. В края на краищата нали беше чула всичко, което той беше казал на херцогинята при пристигането си. Дори и за миг не й мина през ума, че приказките им са нещо като безобиден флирт. Той говореше сериозно. Наистина беше решил да преследва една омъжена жена. А омъжената жена очевидно беше изнервена и раздразнена точно поради тази причина. Това обаче съвсем не го беше накарало да престане. Поведението му тази вечер го доказваше.
Кимбърли чу стъпките зад гърба си точно когато завиваше по коридора, където се намираше стаята й, и сърцето й подскочи. Може би беше някои прислужничка, макар че това не й се вярваше, защото стъпките бяха тежки. По-вероятно беше да е шотландецът, но пък тя си беше тръгнала по-рано именно за да избегне възможността да го срещне.
След вечеря се бяха преместили от трапезарията в музикалната зала, където Синтия ги беше позабавлявала с уменията си на клавесина. Тъй като събралите се бяха съвсем малко според стандарта на Сейнт Джеймс, мъжете си бяха взели брендито с тях, вместо да останат на масата, а онези, на които им се пушеше, пушеха в дъното на стаята.
Когато Кимбърли си тръгна, Макгрегър все още поклащаше чашата си, в която имаше доста голяма доза бренди, а освен това беше погълнат в разговор с лейди Хестър, така че според всички изчисления човекът зад нея не можеше да е той. Освен това тя вече знаеше, че той си ляга късно. Усетът й обаче говореше друго нещо, сетивата й бяха опънати до крайност от тревога или възбуда — и на нея й се искаше да може да ги разграничи.
Кимбърли мъдро реши да не започва нов конфликт с него, ако това се окаже той. Сигурна беше, че ако се сблъскат, тя изобщо няма да може да заспи през нощта. Ето защо ускори крачка, всъщност почти се затича към стаята си, но едва след като хвана дръжката на вратата, се сети, че е заключила.
Защо беше направила такава глупост? Той не говореше сериозно, когато спомена за кражба, нямаше да се осмели да открадне. Всъщност, за да бъде спокойна, единственото нещо, което трябваше да направи, беше да заключи вратата, когато беше вътре, а не извън стаята. Стаята й обаче беше заключена, стъпките ставаха все по-силни, когато тя най-после успя да напипа тайния си джоб, скътан под диплите на полата, и измъкна ключа, толкова се беше развълнувала, че го изпусна. А още по-лошото беше, че след като го вдигна, треперещите й ръце не можаха да улучат ключалката.
В този момент една голяма ръка се подпря на вратата до нейната и някой задъхано каза зад нея:
— Значи не мислиш, че съм огромен?
След цялото това бързане и нерви сега беше направо странно, че я обзема спокойствие, но именно това се случи. Сигурно си беше пийнала малко повечко от сладкото вино вечерта, а може би я бе обзело примирение. Сега обаче тя определено беше спокойна, а когато се обърна с лице към него, не изпита особено безпокойство, че той всъщност се е надвесил над нея — толкова близко беше.
Значи бе чул забележката й към Синтия? Направо беше учудващо, че това не я смущаваше. Кимбърли вдигна поглед към него. Очите й като е ли не бяха чак толкова по-ниско от неговите — наистина не бяха.
— Не чак толкова — отговори тя малко сухо.
Отговорът й като че ли го развесели и той отбеляза:
— Е, ти доста добре ме поогледа първия път, когато ме видя, доколкото си спомням.
— Може би защото си изключително красив мъж? — каза тя.
Това, че го беше формулирала като въпрос, го накара да се изчерви, макар че той като че ли така и иначе щеше да се изчерви. Лаклан отпусна ръка, стъпи крачка назад и вече нямаше толкова застрашителен вид.
— Знаеш ли, може би ти дължа извинение, че вчера, когато пристигнах, се държах толкова рязко.
Тя можеше да приеме извинението му и така въпросът да се приключи, което несъмнено би го отпратило към собствената му стая, а нея — в нейната, но кой знае защо, не го направи, а вместо това каза: