— Май ти стана навик да ми дължиш извинения, а?
Въпросът й беше провокиращ. Разбра го в мига, в който го изрече. Обаче не се опита да си върне думите назад или да се помъчи да намали предизвикателството, което се криеше в тях.
— Така ли смяташ, скъпа? — засмя се Лаклан. — Аз пък си мислех какъв добър момък съм, предвид обстоятелствата.
Кимбърли не обърна внимание на опита му да прехвърли вината за поведението си върху нея.
— Помолих те да не ме наричаш така — каза тя.
Усмивката, която се появи на лицето му, беше леко изкусителна, но пък може би въображението й отново се беше поразвихрило.
— Молбата ти не винаги би довела до желания резултат, освен ако не е нещо, което аз искам да чуя.
Знаеше си, че не може да разговаря с този мъж, без да му се ядоса.
— А това какво ще рече?
— От теб, може би… моля?
— Да се унижа, защото ти нямаш достатъчно разум да разбереш, че не съм и никога няма да бъда твоя скъпа? Никога!
Това беше ново предизвикателство. Той отново се подпря с ръка на вратата и се надвеси над нея. Тя трябваше да отметне глава, ако искаше да го гледа в очите. Може би трябваше да преразгледа становището си за ръста му…
— Никога не отричай това, което е възможно, а всичко е възможно, като се вземе предвид намесата на съдбата, както и приумиците на природата и собствената ми непоколебимост.
— В такъв случай възможно ли ще бъде да се отместиш и да ми позволиш кротко да се прибера в стаята си?
— Да, възможно е — засмя се той, — но в случая става въпрос за непоколебимостта, която ще позабави нещата.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто че все още не съм те целунал, скъпа, и че точно сега изпитвам много силно желание да го направя.
— Да не си по…
Протестът й продължи само дотук, защото той се наведе и наистина я зацелува. На Кимбърли никога не би й минало и през ум, че подобно нещо е възможно, но независимо от това Лаклан Макгрегър леко и колебливо докосваше устните й със своите, а после изведнъж целувката му се задълбочи и колебанието изчезна.
Кимбърли направо изпадна в транс. Не можеше да помръдне. Едва си поемаше дъх. Със сигурност не мислеше. Просто си стоеше и се наслаждаваше на чудесната целувка и приятните усещания, които я съпровождаха. Дори когато той затършува с език в устата й, шокът от това, че изобщо е направил подобно нещо, не помрачи удоволствието й. Тя за пръв път изпитваше толкова много нови усещания и бе поразена от неочаквания развой на събитията.
Когато той най-после се отдръпна, тя не знаеше какво да направи. Беше като вцепенена. Той можеше да си тръгне, а тя дори нямаше да забележи. Той обаче не си тръгна. Беше вперил поглед в нея. Когато Кимбърли най-после успя да се окопити, я заля вълна от противоречия: най-вече ярост, наред с желанието той отново да я целуне, а двете изобщо не си пасваха.
Кимбърли определено никога не беше изпитвала нещо, което поне малко да наподобява това, което току-що се беше случило. Когато беше на шестнадесет години, Морис я беше целунал кратко и нескопосано — това беше първата й целувка. После я беше целунал по-мъжествено — когато беше тръгнал да пътешества. Нито една от целувките му не й беше подействала, но тя не можеше да каже същото за целувката на шотландеца. Освен това нямаше представа защо беше решил да й покаже разликата.
— Защо го направи? — направо го попита тя, твърдо решена да разбере отговора.
Изведнъж и Лаклан доби не по-малко объркан вид от нейния.
— Не знам — призна той. — Възможно е да съм препил. Трябва да си лягам преди да съм направил още някоя глупост.
Отговорът му я разочарова, макар че нямаше причина да бъде разочарована. Какво беше очаквала да чуе — че я е целунал, защото просто не се е сдържал, че това е нещо, което е трябвало да направи, защото много му се е искало? Тя почти се изсмя на собствените си размишления.
— Да, чудесна идея, няма що — каза тя високо. — И не си прави труда да ми се извиняваш утре сутринта, Макгрегър. Прекалено многото извинения често означават, че човекът, който ги поднася, не е искрен.
Тя се обърна, за да отключи вратата, но почувства как той поставя ръка върху рамото й и застина. Лаклан отново задиша във врата й — този път направо я побиха тръпки.
— Никога не се извинявам за това, че съм целунал момиче. И никога не съжалявам. А това, че целунах теб, не е изключение. Така че не очаквай, че ще ти се извиня, защото изобщо не съжалявам за това.
С тези думи той си тръгна, а тя остана още по-объркана отпреди.
Дванадесета глава