На Кимбърли просто не й се вярваше, че отива на бала на Уигинс. Беше готова да се обзаложи, че няма да може да се подготви за него само за три дни, но стана тъкмо обратното. Освен нея групата на Сейнт Джеймс включваше херцога и херцогинята, лейди Хестър (Синтия се цупеше, защото не беше достатъчно пораснала, за да присъства) и Лаклан Макгрегър. Потеглиха за Лондон на сутринта в деня, в който щеше да се проведе балът. Щяха да отседнат в градската резиденция на херцога почти за цяла седмица, тъй като бяха приели още няколко покани, включително още един бал. На следващия ден щяха да пристигнат Лусинда и Маргарет заедно със Синтия.
Колкото и невероятно да изглеждаше, госпожа Кантърби беше успяла да направи зашеметяваща рокля на Кимбърли само за ден и половина, а по-късно през седмицата щеше да стане готова и още една. С помощта на една-две помощнички тя беше успяла да ушие и две всекидневни рокли преди заминаването им, а освен това беше обещала всеки ден да изпраща в Лондон още по една.
Пътуваха с голямата херцогска каляска, а в още две карети беше прислугата с багажа. Херцогът предпочете да язди един от великолепните си чистокръвни коне, вероятно защото не искаше да седи до шотландеца през целия път до Лондон. На Кимбърли й се искаше и на нея да й беше спестено това преживяване, но късметът не й се усмихна.
През последните два дни беше успяла да избягва Лаклан, като се изключеха общите закуски, обеди и вечери, и това я радваше. На сутринта след като я беше целунал той пристигна на закуска и няколко пъти кихна, а тя прихна да се смее. Падаше му се, че се беше заразил от целувката. Оттогава обаче той все й се мръщеше — очевидно беше на съвсем противоположното мнение. А тя наистина не можеше да каже защо беше решила, че е толкова смешно, но определено й беше много забавно. Освен това предположи, че Лусинда е изпратила и на него от отвратителното лекарство, защото на обяд и на вечеря той вече не кихаше толкова.
Тази сутрин, докато седеше до него в каляската, но не чак толкова близо, защото седалката беше много дълга, тя все още успяваше по някакъв начин да не му обръща внимание. Меган и Хестър седяха на отсрещната седалка и Кимбърли можеше само да си представя какви погледи хвърля Лаклан на херцогинята, когато лейди Хестър гледаше в другата страна. Всъщност Кимбърли изобщо не се съмняваше, че ако Хестър не пътуваше с тях, двамата нямаше да й обръщат никакво внимание и щяха да обсъждат съвсем открито интереса, който Лаклан проявяваше към херцогинята. Сигурна беше, че той поне щеше да направи опит.
В случая обаче Меган през цялото време седя със стиснати устни, което показваше колко е ядосана на шотландеца. Изражението й се променяше само когато отговаряше на Хестър, която не спря да говори през целия път. Кимбърли пък се преструваше, че се наслаждава на природата зад прозореца.
За следобеда не бяха предвидили нищо и когато пристигнаха в Лондон, Меган предложи всички да починат, тъй като балът несъмнено щял да продължи до среднощ. Кимбърли безрезервно я подкрепи, беше изтощена от усилието да избягва Лаклан.
Много скоро обаче стана време за бала. Кимбърли беше много развълнувана, вероятно защото никога реди не беше изглеждала толкова добре. И това не дължеше единствено на чудесната й рокля от сребристосив сатен, украсен със светлосиня дантела, която опасваше тясната пола и минаваше по края на дългия шлейф отзад. Дантелата украсяваше и раменете и опасваше дълбокото модно деколте. На гърдите си Кимбърли носеше колие със скъпоценен камък, което беше наследила от майка си. Най-красива обаче я караше да се чувства прическата, която и беше направила прислужницата на Меган. Тя доста се беше постарала с ножиците и машата и беше подредила косата й кичур по кичур, определено я биваше по модните прически и затова Меган й я беше изпратила за бала. Преди да приключи с прическата, по пода бяха падали много руси къдрици, но така чертите й изглеждаха по-смекчени. А след като й сложиха и малко пудра и руж, Кимбърли почти не можа да се познае.
И Лаклан не можа да я познае, особено от пръв поглед. Когато се разминаха в коридора, той я поздрави като човек, когото не познава — очевидно я беше взел за някоя нова гостенка на Сейнт Джеймс. Тя не се спря, не даде вид, че дори го е забелязала, и продължи царствено по коридора, а той направо зяпна, когато разбра коя е.
Не му се случваше често да се изненадва по този начин, но пък и на лейди Кимбърли като че ли й беше станало навик да го изненадва. Дощя му се да я сграбчи и да я попита какво, по дяволите, си въобразява, но не го направи — успя да се сдържи, преди да е казал нещо глупаво. Всъщност точно така се чувстваше — глупаво.