Положението си беше критично и ето защо, още докато се възстановяваше от раната си, Лаклан повика двамата си главни съучастници Гилян и Раналд — да го обсъдят.
Гилян му беше втори братовчед и с няколко години по-голям от него. Раналд беше трети братовчед и с година по-млад. И двамата не живееха в замъка — имаха си къщи наблизо, по през повечето време бяха покрай Лаклан, както сега, през тази студена и мразовита ноемврийска вечер.
Лаклан изчака, докато приключат с оскъдната си вечеря, и после каза:
— Не става вече.
Тъй като приятелите му предварително бяха уведомени за темата на обсъждането, никой не поиска разяснение.
— Преди да те прострелят ставаше — изтъкна Раналд.
— Раната ми няма нищо общо с очевидното. Огледай се, Раналд — каза Лаклан, а после повтори: — Не става.
Нямаше нужда да се оглежда, за да забележи светлите петна по стените, където едно време висяха картини. Шкафът за порцелан беше празен, а красивите кристални и сребърни чаши вече не красяха масата. Разбира се, тези неща отдавна ги нямаше и може би братовчедите му бяха забравили как изглеждаше трапезарията, когато баща му беше жив.
— Искаш да кажеш, че повече няма да правим набези? — попита Гилян.
— Какъв е смисълът, питам? Само веднъж донесохме вкъщи достатъчно дебела кесия, за да се храним известно време. Шест или седем пъти месечно яздим по цяла нощ, а се връщаме почти с празни ръце.
— Да, и аз не съм особено склонен да продължаваме с набезите, особено по това време на годината — съгласи се Гилян. — Проблемът ни обаче е, че никога не вземаме нещата на сериозно. Правим го като на шега.
Лаклан трябваше да се съгласи с това твърдение. Преди да го прострелят по-скоро се бяха веселили, но сега не ставаше въпрос за това.
— Ако се захванем с това сериозно, Гил, ще се превърнем в истински крадци — каза Лаклан.
— А сега да не би да сме нещо друго? — повдигна вежди Гилян.
— Не смятах, че да крадеш от проклетите англичани означава, че си крадец — изсумтя Раналд.
Лаклан се усмихна. Ето, точно затова всичко беше като на игра. В момента шотландци и англичани се разбираха за повечето неща, но по душа винаги щяха да си останат врагове. Така беше поне за шотландците в планините и покрай границата, които толкова дълго време бяха на нож с англичаните, че вече не си спомняха кога е започнало всичко. По границата все още се водеха люти битки, а враждебността се предаваше от поколение на поколение, с нея бяха закърмени от деца.
— Когато решихме да започнем набезите, нещата не изглеждаха толкова зле — изтъкна Лаклан. — Сега обаче много сме закъсали и трябва бързо да решим какво да правим, преди да загубим и Крегора.
— Да не би да си намислил нещо? — попита Гилян.
— Не, но както винаги искам да чуя предложенията ви — въздъхна Лаклан.
Братовчедите му удобно се облегнаха на столовете си. Гилян на един дъх погълна евтиното вино в тенекиеното си канче, а Раналд прехвърли крак върху крак. Лаклан скръсти ръце и се приготви да отхвърли предложенията, които нямаше да са му по вкуса.
— Чух, че копаят злато някъде си в Калифорния — отбеляза Раналд. — Цели късове, които си стоят заровени и чакат някой да отиде да ги вземе.
Лаклан повдигна вежди, но преди да успее да отговори, Гилян се намеси:
— Да, и аз чух същото, но Макгрегър не може да се отдели на такова разстояние от домашното огнище. Може би е по-добре да изпратим няколко души от клана да разберат как стоят нещата. Арнолд гори от нетърпение да попътешества, а вероятно брат му ще се съгласи да отиде с него. Не можем обаче да се осланяме на слухове, нито пък можем да чакаме до безкрай самите ние да направим нещо. Ще минат цели месеци прели дори да сме получили вест оттам.
Лаклан беше напълно съгласен, така че не добави нищо, а само кимна, макар че съжаляваше, че той самият не може да пътува на такова далечно разстояние. Гилян обаче беше прав. Главатарят на клана трябваше да си остане у дома.
— Съгласен съм — добави Раналд. — Ще предложим на Арнолд да отиде да потърси злато, но междувременно… Е, преди време си мислех за нещо, но реших, че Лаклан е прекалено млад.
— Какво?
— Жена. Искам да кажа, богата жена.
Лаклан се ококори. Не можеше да възприеме тази забележка като нещо друго освен шега. Гилян обаче разпалено продължи: