Спомни си усещането, че докато той я любеше, нещо й липсваше, но не знаеше какво е, защото никога не бе могла дори да си представи невероятното удоволствие, което изпита. Сега вече знаеше какво означава да го желае, но на бала нямаше представа, независимо какво твърдеше той.
Чу как вратата щраква и се затваря и въздъхна с облекчение, че Мери е разбрала намека й, че още не е готова за ставане. Искаше й се да не мисли за този проблем поне за известно време, да заспи пак, но беше сигурна, че вече няма да може да заспи.
Не искаше отново да вижда прислужницата си.
Сигурна беше, че само един поглед щеше да е достатъчен на момичето, за да разбере какво е правила през нощта. Собственото й чувство на вина вероятно щеше да я издаде. Не можеше обаче цял ден да си стои в стаята, колкото и да й се искаше.
Трябваше да намери графинята и да й каже, че няма нужда да планира повече светски събирания заради нея. Надяваше се, че Меган ще изпита облекчение. И тя също щеше да изпита облекчение, защото въпросът щеше да се разреши. Освен това трябваше да разговаря и с Лаклан, просто за да му напомни, че ще се оженят.
Отне й два часа да се зареди с кураж и да реши, че промененият й статут не личи външно. Единственото нещо, което се виждаше, което всъщност можеше да послужи за доказателство, бяха петната по чаршафите. Тя обаче ги махна преди Мери да успее да ги види. Молеше се икономката да не забележи.
Облече една от новите си рокли, светлозелена, която караше да изпъкнат очите й, както и по-хубавите й черти. А без помощта на Мери, тъй като момичето не беше склонно да се връща, след като не беше повикано, прическата, която успя да си направи, й падаше доста свободно. Така обаче доста й отиваше, след като я бяха подстригали по новата мода. Всъщност тя със задоволство откри, че изглежда не по-малко красива от предишната вечер в официалното си облекло. Направо й действаше ободряващо, че тази сутрин изобщо може да е доволна за каквото и да било.
За нещастие Лаклан не отговори, когато тя почука на вратата му. Никой не отговори. Тя изчака една минута, събра кураж и почука отново. Нямаше го. Отсъствието му й подейства потискащо. Нямаше да й е лесно, когато отново го види. Досега никога не беше имала подобна близост с мъж и се страхуваше, че ще се смути и няма да може да подхване темата за женитбата.
Обаче трябваше да го направи. А ако той вече беше станал, което беше напълно вероятно, като се имаше предвид, че беше почти обед, тя трябваше да го открие.
Наистина бе по-разумно да разговаря с него преди да каже на херцогинята. В края на краищата той наистина трябваше пръв да каже за женитбата, тъй като можеше и да се разсърди, ако му го съобщи някой друг. Макар че според нея той сигурно го очакваше, след като бяха прекарали нощта в такава близост. От учтивост обаче трябваше да го уведоми, че няма нищо против брака, в случай че той се съмняваше.
След като разпита неколцина слуги за него — о, те всички го бяха видели, съвсем преди малко — първо я заведоха в трапезарията за закуска, където в момента нямаше никого, после на терасата, която сега беше студена и празна, после в библиотеката, където тя се спря на прага, защото най-после го беше открила.
Той обаче не беше сам.
Херцогинята също беше вътре и търсеше някаква книга на един от по-високите рафтове — беше се качила до средата на стълбата. Лаклан държеше стълбата да не падне, макар че тя изглеждаше доста солидна и Меган очевидно нямаше нужда от по мощта му. Но това го приближаваше до дамата на мечтите му.
Кимбърли тъкмо възнамеряваше да привлече вниманието им, когато чу как Лаклан пита Меган малко раздразнено:
— Значи не вярваш, че те обичам? Това ли искаш да кажеш?
Меган отговори, без дори да си даде труда да погледне надолу.
— Мисля, че просто си се влюбил в лицето ми. То винаги ми е създавало проблеми. Помисли си, Лаклан. Това, което изпитваш или си мислиш, че изпитваш, не може да е истинско, при положение че ти изобщо не ме познаваш.
— Знам, че постоянно присъстваш в мислите ми през последната година. Това е повече от мимолетно увлечение.
— Може би защото се оказах птичката, която си отлита? — предположи Меган.
— Не съм толкова алчен, че да ми се иска да имам всичко, което искам поне малко. — В тона на Лаклан вече не се четеше толкова раздразнение, колкото силна обида.
Меган въздъхна, взе една книга от рафта, слезе от стълбата и се изправи срещу него.
— Всичко това е ненужно, Лаклан. Колко пъти да ти казвам, че обичам мъжа си? Няма човек, който да ме накара да се чувствам по-щастлива от него. Ето защо бих била много благодарна, ако отсега нататък запазиш това, което изпитваш, или си мислиш, че изпитваш, за себе си. Тук си, за да си намериш съпруга, богата съпруга, доколкото разбирам, която да ти помогне да се съвземеш, след като мащехата ти е забягнала с наследството ти. Крайно време е да започнеш да си мислиш за това, нали? И да си намериш жена, която още не се е задомила и не се е влюбила в някой друг.