Лейди Идит Уинстън беше много жива жена, с червеникава коса и красиви светлосиви очи, държеше се малко безцеремонно, но беше толкова красива, че това не правеше впечатление на никого освен на Кимбърли. Младата дама също така не се срамуваше от нищо и свободно се намесваше във всички разговори със своето мнение, което почти винаги се различаваше от това на останалите, макар в повечето случаи да й доказваха, че не е права. Всъщност тя изобщо не беше интелигентна и често правеше абсурдни забележки, но това определено не правеше впечатление на господата. Джейн Карлайл беше олицетворение за дама във всяко отношение. Беше много слаба, почти мършава според Кимбърли, също беше руса, със светлокафяви очи — определено модна красавица. А и поведението й беше безупречно. Тя се хранеше изискано, следваше плътно етикета, освен това беше много мила — или поне така твърдеше нейната важна майка, която непрекъснато я хвалеше пред всички, които изявяваха желание да слушат. Нямаше нормален човек, който да изрази съмнение в това, което твърдеше тази непоклатима дама. Макар че, от друга страна, кой ли нормален господин би пожелал подобна дама за тъща?
Освен Хектор Карлайл и Кристофър Елгар, които бяха новодошли в групата, към тях се присъедини и един овдовял маркиз, който беше дошъл да се види с херцога по работа и беше приел поканата на Девлин да си почине и поостане, за да присъства на някои от тържествата, които Меган беше устроила през следващите седмици. Казваше се Джеймс Травърс и беше малко над четиридесет — малко по-стар, отколкото беше очаквала Кимбърли. И все пак никой не можеше да отрече, че е първокласен кандидат за женитба.
Освен че беше много красив с черната си коса и сини очи, Джеймс беше и смущаващо богат, ако се вярваше на информацията на Лусинда. И макар че не си търсеше съпруга, защото имаше двама синове от първия си брак, той не беше против брака. Меган я беше уверила, че просто не е открил подходящата съпруга, която да замени покойната му жена.
През следващите дни Кимбърли откри, че Джеймс много й харесва. Разговорите, които водеше с него, винаги бяха оживени и никога скучни, а това беше хубаво. Дългите и неловки паузи винаги смущаваха и двамата събеседници, но с него никога не се стигаше до това. А след като забеляза усмивката й и й направи комплимент за нея, той определено се стараеше да я кара да се смее често, което за него не представляваше никакво усилие.
Лаклан винаги се оказваше наблизо и тя безпогрешно усещаше присъствието му, независимо от човека, с когото разговаряше в момента. Да го избягва беше едно нещо, но да не му обръща никакво внимание, когато беше в същата стая, беше съвсем различно. Освен това понякога…
Веднъж, още преди да се върнат от Лондон, се сблъска с него в коридора и той веднага официално й каза:
— Колко привлекателна сте днес, лейди Кимбърли. — Веднага след това обаче добави: — Знаеш ли, че не е изключено и да имаш дете след това, което направихме?
Руменината от комплимента не беше нищо в сравнение с червенината, която я заля цялата. А той си тръгна преди тя да измисли какво да му каже. Значи намерението му бе просто да й изтъкне факта, в случай че тя не го знае.
Друг път, на вечеря с повече от тридесет гости, той успя по някакъв начин да накара господина, които седеше от лявата й страна, да напусне стаята. Тя не можеше да си представи как беше успял да го постигне, но следващата му стъпка беше да заеме мястото му — очевидно беше сигурен, че мъжът няма да се върне. И макар че Кимбърли много успешно се правеше, че не го забелязва, в разговора, който се водеше около тях, участваха всички, така че те двамата нямаше как да не се включат.
И по едно време Лаклан се наведе към нея и прошепна:
— Нали ще ми кажеш, ако си бременна от мен, Кимбър? Много ще се ядосам, ако решиш да не ми съобщиш подобно нещо.
— Няма да имам деца, Макгрегър, докато не се омъжа, както му е редът — каза му тя доволно след една седмица.
Колкото и невероятно да й изглеждаше, той не се зарадва на новината, както беше очаквала. Но тя определено изпита облекчение, тъй като така щеше да може да си следва нормално плана за намиране на съпруг и нямаше да й се налага да казва на баща си какво е направила. Не можеше обаче вечно да отлага женитбата, защото баща й нямаше търпение да я задоми. Освен това тя не искаше да се натрапва дълго на семейство Сейнт Джеймс.
И все пак това, че Лаклан не изпита облекчение, я объркваше. Той всъщност с нищо не беше показал как се чувства, когато му съобщи новината. А Хауард Канстън ги беше прекъснал преди да успеят да си продължат разговора и я беше поканил да пояздят, защото навън беше хубав зимен ден.