— Не е смешно. Тя трябваше да се впечатли и да се почувства поласкана.
— А защо, ако не го харесва?
— Ооо! Ти просто отказваш да гледаш на нещата от моята гледна точка, нали?
— Едва ли, когато искам именно моят юмрук да се стоварва в неговото лице.
— Продължавай да потискаш желанието си, моля те.
След няколко разпалени реплики, разменени между двойката, която все още стоеше на крака, Лаклан си отиде, а Кимбърли се наведе, за да поохка и поахка над Хауард, или поне на Меган така й се стори. Жалко, че тя и Девлин бяха на такова разстояние и зад затворен прозорец. Умираше от нетърпение да научи какво точно си бяха казали долу, но реши, че ще трябва да изчака Абагейл и Хилари да й разкажат цялата история. Много добре ги познаваше и знаеше, че това ще стане в мига, в който пред тях се появи слушател.
Двадесет и втора глава
— Според мен е мнооого романтично.
— Но аз мислех, че лейди Кимбърли и маркизът са почти сгодени.
— Очевидно не са или…
— Ами, аз чух, че…
— Варварщина, мен ако питаш…
— Шотландците обикновено са…
— А, аз не съм на това мнение. Братовчедът на баща ми е от Шотландия. Там играят голф, а това е много цивилизовано.
— Исках да кажа, че си счупи чадъра в главата му. Хубав чадър беше.
— Ами аз чух, че…
— На мен ми се стори доста забавно.
— Да, Абагейл. Нали и ти си чупила четири-пет в главата на Елбърт.
— Само два, само два.
— Пък аз чух, че…
— Боже, Мейбъл, не е нужно да крещиш. Какво чула?
— Ами, вече забравих.
Чу се смях.
— Всъщност, знам го от достоверен източник, тя че три пъти му отказва.
— На кого? На маркиза?
— Не, нищо не разбираш! На шотландеца.
— Ами виконтът? Той е страхотна партия и очевидно проявява интерес към нея.
— Канстън ли? Той винаги проявява интерес, макар и не към брака, ако ми следиш мисълта.
— Хайде, хайде, Хилари, не лъжи. Просто защото нищо не излезе, когато виконтът ухажваше твоята племенница.
— И моята дъщеря ухажваше, но и на нея така и не направи предложение.
— Метнал се е на баща си, мен ако питаш. Старият Канстън беше голям любовчия навремето…
— Глупости! Просто ги е страх да вземат решения. Наследствена черта им е, ти не знаеш ли?
Кимбърли чуваше тези реплики цял ден — на късната закуска, на рецитала, на който отиде след това, на чая късно следобед, а после отново на вечеря. Чуваше шушукането на жените, после, когато я забележеха, изведнъж настъпваше пълна тишина, след това, когато си тръгнеше, се надпреварваха да говорят една през друга.
Изобщо не й харесваше, че клюкарстват по неин адрес. Много грозно беше. Не можеше обаче да се надява, че малкият театър, който Лаклан беше разиграл сутринта, ще остане незабелязан в Шеринг Крос.
Прекалено големи надежди хранеше, като си мислеше, че до другия ден вече всичко ще е отшумяло. Всъщност не би се изненадала, ако до края на седмицата разбереше и баща й — а можеше и да дойде, за да й вдигне един хубав скандал. В крайна сметка по този начин името й се свързваше с шотландец. Той щеше да настоява да научи причината.
Не беше изненадващо, че всеки разказ за случилото се до известна степен беше погрешен. Но това е характерно за клюките. След като мине през няколко усти, историята става почти неузнаваема.
Според един от разказите шотландецът бил пребил Хауард от бой. Според друг Кимбърли нарушила годежа си с Лаклан, което било причината той да побеснее, когато я видял с Хауард. Според още един разказ не Лаклан, а Джеймс Травърс бил ударил виконта. Маркизът дори не беше с нея на езда, но бе замесен в историята, защото на няколко пъти си бяха говорили. После пък чу, че на два пъти била отказвала на предложението за женитба на Лаклан, после на три пъти, а един господин дори твърдеше, че било шест пъти — може би просто от ревност, предположи тя.
Ревност ли? Нямаше нещо по-абсурдно от това. Може би, ако ставаше дума за Меган, но за нея? След онази нощ, когато и двамата бяха попрекалили с шампанското, бяха по-скоро врагове, отколкото приятели. Единственият път, когато й беше правил предложение за женитба, което дори и не беше истинско предложение, беше със закъснение, пък и той несъмнено го беше направил, за да му е чиста съвестта.
„Да не би да искаш да се оженя за теб?“ Едва ли това можеше да се счита за искрено предложение, както и да се тълкува.
Какво тогава го беше накарало да нападне Хауард Канстън?
Сега, след като й беше останало време да се позамисли — тя цял ден само за това си беше мислила, — реши, че между двамата сигурно е имало някакво спречкване, сигурно наскоро се бяха карали, нищо чудно и от отдавна да беше, но за нещо, което определено не бяха разрешили. Очевидно нещата се бяха влошили, когато беше пристигнал Хауард — но това нямаше нищо общо с нея. За нещастие обаче се беше случило така, че и тя беше там, когато най-накрая нервите им не бяха издържали — в случая нервите на Лаклан.