Кимбърли нямаше намерение да влиза в спор, но точка по въпроса за избягването на темата.
— Забелязвам, че въпросните господа предпочитат да не се изправят пред това.
— Ами, от сигурен източник научих, че лорд Лаклан заминал за най-близката кръчма, за да се напие. А лорд Канстън прекарал деня с адвоката си. Бил твърдо решен въпросът да приключи в съда.
— Какво?!
— О, не се притеснявай. Няма да има повече клюки по тази точка. Девлин успя да го убеди да не влошава нещата, защото подобно нещо би довело именно до това. Оттогава той все се… е, цупи не е най-подходящата дума за виконт, но пък описва настроението му идеално.
Кимбърли не успя да си представи хубаво как мъжественият и атлетичен виконт се цупи, наистина не успя.
— Да не би в такъв случай да възнамерява да прекрати посещението си?
— Не — отвърна Меган с леко разочарован тон. — Сигурна съм, че още утре дейно ще се включи и обществения ни живот. Сутринта ще ходим на лов за лисици, нали си спомняш? Знам, че той не би искал да го пропусне.
И на Кимбърли не й се искаше да го пропуска никога не беше ходила на лов за лисици.
— Ще дойдеш ли? — попита Меган, когато стигнаха до вратата.
— След малко.
Меган кимна, после огледа оранжерията.
— Знаеш ли, трябва да организирам пикник тук. Да, точно така — мисля си, че е чудесна идея.
Кимбърли се усмихна и поклати глава. Меган с плавна походна излезе, хванала бодливата роза. Кимбърли се замисли и реши, че сигурно е ужасно в къщата ти да има толкова много гости, които да се чудиш как да забавляваш.
Обаче херцогинята блестящо се справяше в това отношение, а идеята й за пикник в оранжерията беше наистина добра. Въздухът беше влажен, но много приятен заради аромата на цветя. Ако някой решеше да организира пикник посред зима, топлата оранжерия бе идеално място за тази цел, а оранжерията в Шеринг Крос беше една от най-големите, които бе виждала.
Значи ще се напива, а? Много добре. Тя искрено се надяваше Лаклан да има силен махмурлук на сутринта. Проклетникът си го заслужаваше.
Двадесет и четвърта глава
Първо силно се задумка по стената, а после някой каза:
— Кимбър, будна ли си?
Сега вече се събуди. Направо се ококори. Освен това не можеше да повярва, че Лаклан ще си науми да вдига такъв шум посред нощ — отново. През последните седмици беше толкова кротък, че беше започнала да си мисли, че са му дали друга стая след завръщането им от Лондон.
Боже, кое време беше? Тежките завеси в стаята й бяха спуснати и тя си нямаше представа. После обаче си спомни колко трудно беше заспала. Беше след полунощ, когато за последен път си беше набухвала възглавницата…
— Кимбър?
Звукът, който издаде Кимбърли, можеше да се нарече единствено ръмжене. Тя отметна завивките, изправи се на колене с лице към стената и на свой ред силно я удари.
— Тихо! Да не си полудял? Имаш ли си представа колко е часът?
— Аз… умирам…
— Какво?! — изпищя тя.
Сърцето й направо подскочи. Този път не последва отговор, дори когато отново се разтропа по стената. Изпита страх, какъвто не беше изпитвала никога през живота си, и скочи от леглото с единствената мисъл по-скоро да стигне при него. Ако се наложеше, дори щеше да разбие вратата на стаята му. Но това не се наложи.
Откри го, където очакваше да го открие — до стената, където чукаше. Беше на колене, прегърбен, главата му почти опираше в пода. Не помръдваше.
— Лаклан?
Тя го хвана за главата, чу как изстена и почувства невероятно облекчение. То обаче не продължи дълго. Той още не беше мъртъв, но тя не знаеше какво му е и направо изпадна в паника.
— Къде те боли? Кажи ми! Тече ли ти кръв? Да не би да са те простреляли или…
— Ти дойде?
— Разбира се, че дойдох. Нали каза, че си умирал. Я сега ми кажи как умираш?
— Отрова.
— О, Боже! Не знам какво се прави в такъв случай — извика тя. — Как стана? Кога? Веднага ще повикам доктор…
— Не, не ме оставяй.
Той протегна ръка напосоки и я затърси, напипа глезена й и здраво го стисна. Хватката му беше стоманена и тя примига.
— Пусни ме, Лаклан. Трябва да намеря някой, който да извика доктор.
— Докторът не може да ми помогне, девойче.
— Не говори така! — възкликна тя. — Няма да умреш, чуваш ли ме? Докторът ще знае как да ти помогне.
— Имам нужда единствено от легло, Кимбър, и от нежна ръка, която да ми помогне да преживея най-лошото. Ще проявиш ли съчувствие да ми помогнеш?
— Как да ти помогна? — започна тя, но после продължи по нежно: — О, добре, ела, ще ти помогна първо да си легнеш. Изправи се, за да мога да ти помогна да станеш.