Тя се опита да го повдигне, но безуспешно.
После обаче тялото му се повдигна сякаш самичко — той се оттласна от пода с една ръка и се изправи. Беше облечен — очевидно току-що се бе прибрал в стаята си. Изглеждаше много странно — косата му беше разрошена, беше мръсен и целият в слама, сякаш се беше изтъркалял в конюшнята, но бе забравил да се изчетка. Това, което я накара да замълчи обаче, беше, че целият лъхаше на алкохол — парите бяха толкова силни, че направо можеха да я маят.
Нали Меган й беше казала, че той отишъл да се пие!
— Цял ден ли пи? — попита тя.
— Не, спах някъде, но не си спомням къде.
— И после се върна, за да продължиш да се наливаш?
— О, мъчеше ме страшна жажда — това си спомням — усмихна се той криво.
Кимбърли отстъпи. Лаклан нямаше вид на човек, който умира. Просто беше пиян: целият лъхаше на алкохол и езикът му се заплиташе.
— Как се отрови, Лаклан? И със сигурност ли знаеш, че си се отровил?
— Да съм се отровил ли?
Тя присви очи.
— Каза, че са те отровили, не си ли спомняш?
— О, да, пиенето си е жива отрова. Никога не съм изпитвал такова проклето…
— Нещастник такъв! Изплаши ме до смърт! Каза, че умираш, пияница с пияница!
Тя гневно скочи, но забрави, че той все още я държи за глезена, загуби равновесие и падна по задник. Опита да се подпре на лакти, после се просна пода по гръб.
— Е, това е покана, на която не мога да откажа, скъпа — чу заваления му глас.
— Какво?
Беше се стреснала от падането и не разбра какво иска да й каже, докато не се погледна. Нощницата й — изобщо не се беше сетила да си вземе халата в бързината — се беше вдигнала нагоре — едната страна над коляното, а другата до средата на прасеца. А колената й. Боже, бяха вдигнати, и петите й здраво бяха стъпили на пода, и беше широко разкрачена.
Сега вече разбра какво искаше да й каже с похотливата си забележка. А още по-зле беше, че той вече пълзеше към нея, макар и бавно. Очевидно възнамеряваше да се качи върху нея, за да приеме поканата, за която беше споменал. Самата мисъл за това я накара цялата да пламне, което едновременно я удиви и ужаси.
Реакцията й обаче, като се изключи това, че хлъцна от смущение, беше първо веднага да прибере коленете си, а после с единия си крак — този, който той все още не държеше — да го ритне в гърдите, които тъкмо се надвесваха над нея.
— Да не си посмял — викна тя.
— Така ли?
— Точно така.
Той седна, залитна, после се изправи и намръщено се втренчи в нея.
— Ти си коравосърдечна жена, Кимбър, не можеш да го отречеш.
— Що се отнася до теб, налага ми се.
— Така ли? И защо така, скъпа? Да не би да се изкушаваш и да се стремиш да го потиснеш?
Предположението му беше прекалено близо до истината и тя потръпна и се изправи.
— Да се изкушавам ли? От какво ли да се изкушавам? Я се погледни — целият смърдиш на алкохол, мръсен си, едва гледаш.
Мислеше си, че думите й са прозвучали правдоподобно. И наистина, презрението, вложено в тях, беше достатъчно, за да го накара да потрепне. Проблемът с Лаклан обаче беше в неговата красота. Това, че беше мръсен и пиян, съвсем не го правеше нежелан.
— Ех, да можех да кажа същото за теб, девойче. И ти си с мътен поглед, а след това въргаляне по пода си не по-малко мръсна от мен, но въпреки това аз…
— Да не си посмял да кажеш още нещо! — бързо го прекъсна тя, защото се опасяваше, че може да чуе нещо, което да я накара да промени решението и. — И ме пусни да си ида в стаята. Изобщо не трябваше да ме будиш.
Той сведе поглед към ръката, с която я държеше глезена, и като че ли се изненада, че я вижда там. После я пусна с въздишка.
— Връщай се тогава в топлото си легло. Аз ще карам нощта тук, върху студения под, защото няма да успея да се кача на моето.
Тя го изгледа с присвити очи.
— Да не би да искаш да ме накараш да изпитам съжаление към теб?
— Не, за това е нужна поне малко състрадателност, а ти ми доказваш, че не притежаваш такова качество.
— Искам да ти кажа, че съм не по-малко състрадателна от всяка друга жена — надуто отвърна тя. — Ако не бях състрадателна, как си обясняваш, че веднага ти се притекох на помощ?
— Да, наистина дойде. Но виждаш колко съм нещастен и не искаш да останеш да ми помогнеш.
— Виждам обаче, че си изпаднал в състояние, което сам си си причинил, и затова не заслужаваш съчувствие. Какво те прихвана, за да се напиеш така?
— Повярвай ми, Кимбър, по-добре да не ти казвам отговора на този въпрос.
Тя гневно изскърца със зъби. Както много пъти досега, почти беше готова да отвърне, че не обича той да използва съкратения вариант на името й, а също така и да я нарича скъпа. Обикновено беше прекалено ядосана, за да му го каже, или пък имаше друга работа, затова досега не го беше споменала. А този път наистина нямаше смисъл, защото съмняваше, че той ще си спомни забележката й на сутринта.