Той гневно изгледа и двете. Определено не беше в настроение да отлага саморазправата.
Най-накрая обаче кимна, макар и с нежелание.
— Много добре, ще изчакам и тогава ще повикам съдията. На вратата му обаче ще поставя стражи. Този път няма да избяга, без да си плати за престъпленията. Заклевам се в това.
Кимбърли облекчено въздъхна. Е, поне беше спечелила малко време на Лаклан. Надяваше се, че той ще може да се защити, без да я замеси в случилото се — тоест ако изобщо можеше да говори, когато дойдеше в съзнание и изтрезнееше. Отоците и подутите от жестоките удари на Девлин устни можеха да доведат до известни затруднения в това отношение.
По дяволите, пак трябваше да играе ролята на милосърдна сестра.
Двадесет и шеста глава
След кратко почукване вратата се отвори. Лаклан понечи да отвори уста, за да прогони натрапника, но не искаше да буди момичето, заспало обятията му. На прага застана братовчед му Гилян.
Лаклан опита да направи физиономия, за да го предупреди да мълчи, но лицето му беше толкова наранено, че не се получи нищо. А и братовчед му беше прекалено изумен, за да му обърне някакво внимание — той се бе втренчил в Кимбърли.
— Какво пък прави тя тук и… — Гилян замълча, после се наведе и погледна лицето на Кимбърли, сгушено на гърдите на Лаклан. — Спи? В прегръдките ти?
На Лаклан едва ли му беше убягнал този факт, след като от един час вече я държеше, без да помръдне и сантиметър от страх да не я събуди. Бяха седнали на ръба на леглото, след като тя бе успяла го свести с мокри кърпи, и Кимбърли, както бършеше нацепените му устни, просто се беше унесла в сън.
Той я беше хванал точно преди да започне да се свлича към пода, а тя се отпусна в скута му, склони глава на гърдите му, въздъхна едва доловимо и повече не се чу звук.
Лаклан обаче нямаше намерение да обяснява това братовчед си.
— Тихо — прошепна той.
— Какво?
— Шшт!
Гилян премигна, но после разбра и зашепна:
— О, да! Но какво прави тя тук? Освен това какво правят тия яки англичани пред вратата ти? Имам чувството, че са на пост.
— Най-вероятно.
Гилян изсумтя, но най-накрая се вгледа в Лаклан и ахна.
— Боже, кой ти размаза физиономията с чук?
— Значи наистина изглеждам ужасно, а?
— Зле изглеждаш, човече. Да не би да е тя?…
Лаклан отново се опита да направи гримаса.
— Не ставай смешен. Беше разгорещеният ни домакин… поне така си мисля.
— Така си мислиш ли? Как можеш да не си сигурен за най-якия бой, който някога си отнасял? Повярвай ми, Лаклан, никога не си изглеждал толкова зле.
— Така е, защото не се бях съвсем събудил, когато започна, и не бях съвсем изтрезнял — изсъска Лаклан. — Всичко виждах двойно, тройно…
Гилян се ококори.
— Значи наистина си се напил здравата? И аз така си помислих, като те видях колко си ядосан вчера сутринта. Да удариш човек и то без никаква причина, доколкото разбирам. Знаех си, че ще съжаляваш…
— Хайде да не го обсъждаме, ако обичаш. Не мога да си представя какво ме накара да направя и едното, и другото. Но състоянието, в което бях изпаднал нощес, е наистина неописуемо — заяви Лаклан със самоотвращение. Почти нищо не си спомням, ако искаш да знаеш.
— Не си спомняш ли?
Гилян се разсмя, а Лаклан най-после успя да се намръщи, независимо от болката, която му причини това, после съвсем изтрезня и се закашля.
— Тогава защо те е бил? — попита братовчед му. — Само не ми казвай, че най-после си успял да легнеш с херцогинята и той е разбрал.
— Не съм — възмути се Лаклан.
— Тогава защо?
— Не си спомням. Но май си мисли, че съм му краднал някакви коне.
— А ти открадна ли ги?
Малко му беше трудно да шепне и едновременно да отправя заплахи, но Лаклан успя:
— Направо ще те убия за това, Гил.
— О, откога започна да не разбираш от шега? — попита Гилян.
— И аз бих казал същото.
Гилян замига, после тихичко се засмя.
— О, знаех си аз.
Като се имаше предвид, че това беше една от любимите фрази на Раналд, а не на Гилян, Лаклан направо щеше да се усмихне, ако не беше болката, която го измъчваше.
— Не съм сигурен за нищо, Гил, но щом имам стражи на вратата, сигурен съм, че съвсем скоро, ще науча всичко.
— Ами момичето?
Лаклан сведе поглед към тъмнорусата глава под брадичката си и изражението му омекна.
— Лейди Кимбърли беше като ангел спасител. Опита се да ме свести. Но си мисля, че вероятно не съм я оставил да спи цяла нощ, защото не успя да си довърши работата с мен на сутринта — толкова й се спеше.
— Значи не е успяла да ти каже каква е работата? — попита Гилян.