— Не ми остана време да я попитам преди да заспи върху мен.
Това изобщо не бе вярно. Той много пъти я беше попитал какво знае за посещението на херцога, но всеки път тя му отговаряше със „стой мирно“, „шшт“ или „Как да ти помогна, като не си затваряш устата?“ Ето защо той бе престанал да пита — мислеше си, че съвсем скоро ще разбере всичко. Тя обаче беше заспала. Удоволствието от това, че я държи, беше много по-голямо от това да я разпитва, така че той изобщо не възнамеряваше да я буди, за да й задава повече въпроси.
Гилян обаче не се вълнуваше от този проблем и го попита какво да правят.
— Тъй като, изглежда, теб не те подозират наравно с мен, поне не и на този етап, виж какво можеш да научиш — каза Лаклан.
— Добре, ще взема Раналд и ще се позавъртим около конюшните, докато не разберем всичко. Сигурно някой от гостите просто не си е познал коня в тъмното и е взел жребеца на херцога. Сто на сто е станало така.
Лаклан обаче не беше на това мнение. Сейнт Джеймс нямаше да се развилнее така, ако работата беше такава. Щяха да са му нужни някакви доказателства, но и да искаше, Лаклан не можеше да си представи какви.
Гилян вече почти беше стигнал до вратата, но се обърна и каза:
— Трябва да отнесеш момичето в стаята й, за да можеш и ти малко да си починеш.
— Не мога. Пък и нали ме пазят.
— Аз бих могъл…
— Не — малко прибързано го прекъсна Лаклан. — Тя не ми пречи.
Гилян въпросително вдигна вежди, но след като не получи повече информация, сви рамене и си излезе.
Лаклан въздъхна.
Кимбърли може би наистина не го притесняваше в смисъла, който влагаше той, но с нежното си тяло, притиснато в неговото, определено го притесняваше в друг. И колкото и нещастен да се чувстваше, с болежки почти по цялото тяло, му се струваше направо невероятно, че точно в този момент я желае, и то много. Особено след като знаеше, че не може да направи нищо по въпроса, дори и тя да е будна и да няма нищо против.
Трябваше да остави братовчед си да я изнесе или поне трябваше да я събуди, за да си отиде в стаята. Не му се искаше обаче да я пуска, дори и това да облекчаваше положението му. Какво беше едно неудобство в повече, когато той си имаше толкова много други? Освен това му харесваше Кимбърли да лежи именно там, където бе легнала.
Ето защо Лаклан насочи съзнанието си към други мисли, а в тях най-напред присъстваше херцог Ротстън и боят, който му беше нанесъл.
Херцогът сигурно се бе чувствал в правото си, независимо по каква причина, за да се разправи с него по такъв начин. Това, че Лаклан не беше достатъчно трезвен, за да се отбранява, беше отделен въпрос.
Всъщност едно точно попадение в началото, предназначено за окото му, но попаднало в челото, когато Лаклан се опита да отклони удара, предреши изхода. От този момент нататък Лаклан бе прекалено зашеметен дори и да разбере, че го бият. Той обаче беше сигурен, че боят нямаше да бъде толкова жесток, ако Сейнт Джеймс не искаше да урежда стари сметки.
Трябваше да изчака и да види какво обяснение щеше да му даде херцогът. От една страна, той оправдаваше Сейнт Джеймс за това, което беше направил, и то не заради някакви стари сметки или сегашния проблем, а заради Меган. Позволено беше да обичаш чужда жена, стига тя да е далеч, никой друг да не знае за чувствата ти и да не се опитваш активно да я преследваш. Той обаче малко бе попрекалил, когато отново откри хубавата Меган. Беше се опитал да я съблазни и в момента не се чувстваше особено горд от постъпката си.
От друга страна, за старите сметки веднъж си беше изпатил и не искаше да понася още. Нито пък желаеше да понесе вината и боя за нещо, което не беше извършил. Да открадне едни от най-хубавите коне в Англия, които съвсем лесно щяха да бъдат разпознати? Би било лудост да извърши подобно нещо.
Той обаче нямаше да предприеме нищо, докато научи всички факти. И така, единственото, което му оставаше, беше да изчака и да разбере какво ще каже в свое оправдание Сейнт Джеймс.
Двадесет и седма глава
— Да видим ли какво ще каже за свое оправдание онзи разбойник? — каза Девлин.
Меган се намръщи, и то не за пръв път през деня.
— Все още не мисля, че си се успокоил достатъчно. Този въпрос може да изчака до утре, за да имаш възможност да размислиш.
Девлин упорито поклати глава.
— Цял ден ме спираш и дори успя да ме накараш изтърпя цяла вечер лейди Кимбърли гневно да стрелка с поглед, макар че не мога да си представя защо ме намира за виновен.
Меган едва успя да се сдържи да не изсумти.
— Може би защото смята, че не се държиш особено справедливо с шотландеца. Той наистина не беше в състояние да се изправи срещу гнева ти тази сутрин. Всъщност, като знам колко беше ядосан, си мисля, че и да бе трезвен и буден, шотландецът пак нямаше да успее да се справи с теб, макар че Кимбърли може да е на друго мнение.