Това доведе до още един гневен поглед и до възгласа:
— Повече и минутка не мога да чакам.
С тези думи той прекрати опитите на жена си да протестира, отвори вратата и устремено влезе в стаята на шотландеца. Тя плътно го последва, влязоха и тримата слуги здравеняци, които бяха извикали, за да откарат Макгрегър при съдията, след като Девлин приключеше с него. Разбира се, като се имаше предвид ръстът на Лаклан, сигурно щяха да са нужни повече от трима, ако вече не беше пострадал от сутрешния побой.
Стаята беше тъмна и студена. Огънят, който бяха запалили по някое време през деня, вече бе угаснал, а стражите на вратата вероятно не бяха пуснали прислужничките. Но от светлината, която се процеждаше откъм коридора, се виждаше, че Макгрегър е на леглото си и или спи, или се прави, че спи.
Меган изцъка с език. Състоянието му служеше за довод в полза на настояването й разпитът му да бъде отложен за сутринта. Девлин обаче вече даваше нареждания на тримата слуги да разпалят огъня и да запалят лампите в стаята, а като се имаше предвид мрачното му настроение, те побързаха да му се подчинят. Ето защо тя не предложи за пореден път въпросът да изчака. Ако Девлин още повече се ядосаше, от това щеше да пострада шотландецът. Не че това много я вълнуваше, но все пак му съчувстваше.
Лейди Кимбърли сигурно щеше да изрази съмненията си сутринта, но Меган все още се придържаше към мнението на мъжа си. Тя единствено — ами, съжаляваше Лаклан, като се имаха предвид всички обстоятелства. Освен това направо се ужасяваше при мисълта, че ще трябва да каже на Маргарет какво се е случило. Засега всичко беше потулено, така да се каже, но много скоро щеше да се разчуе. А Маргарет много щеше да се разстрои. Не само това, ами щеше и тя да се чувства отговорна това, че го е поканила.
— Има достатъчно светлина — каза Девлин. — Донесете леген с вода. Искам да съм сигурен, че е съвсем буден…
— Чакай малко, Девлин… — прекъсна го Меган, решително се приближи до леглото и каза високо: — Ставай, Макгрегър, и се понаплискай с вода, преди някой да го е направил вместо тебе…
Гласът й секна и тя спря, защото ясно видя човека на леглото — той беше отворил очи и дори се опитваше да се изправи, макар и с очевидни затруднения. Бузите му бяха насинени, лявата страна на главата беше подута, устните му бяха изпръхна ли и напукани, а на челото си имаше буца, която кичурът коса, който падаше върху нея, не можеше съвсем да прикрие.
Единственото здраво място на лицето му като че ли бяха очите. Някой му беше свалил ризата, за да спи, и сега, когато завивките паднаха до кръста му, се видяха и пораженията по гърдите и коремната област. Като се имаха предвид силните удари. Лаклан можеше да се смята за късметлия, че няма спукани ребра.
— Ако видът му те разстройва, скъпа — каза Девлин зад нея, — няма причина да оставаш тук…
— Напротив — прекъсна го Меган и бързо продължи: — Буден ли си вече, за да отговаряш на обвиненията, които се предявяват срещу теб, Макгрегър?
— Не, ще използвам студената вода, ако ми дадете един момент…
— Нали… не сте започнали още? — запъхтяно попита Кимбърли от прага.
Щом видя, че херцогът и херцогинята оставят гостите си на долния етаж, тя изчака малко и после хукна към спалните. Сега си пое дълбоко дъх и продължи:
— Трябваше да ме уведомите, когато се приготвите за разпита, ваше височество. Нали ви споменах, че желая да присъствам.
— Лейди Кимбърли — въздъхна Девлин, — няма никаква причина да присъствате тук…
— И въпреки това аз настоявам. След като станах свидетелка на отношението, на което Макгрегър беше подложен тази сутрин, тук трябва да присъства някой, който да е безпристрастен.
— Вашата защита едва ли може да се смята за безпристрастна — отвърна Девлин.
Кимбърли направо ахна при думите му.
— Аз не го защитавам! Аз просто изтъкнах…
— Достатъчно!
— Беше Лаклан. Каза го толкова високо, че тя се сепна. Беше се изправил до леглото и гледаше гневно херцог Ротстън.
— О, Боже! — възкликна Кимбърли.
— Вече на два пъти ме будиш — продължи Лаклан с малко по умерен тон, макар и не по-малко гневно, — биеш ме до несвяст и ме заключваш в стаята ми без храна цял ден. Ето защо си мисля, че ти трябва да отговаряш на въпросите ми, Сейнт Джеймс, като най напред започнеш с проклетото си обвинение.
— То вече… — започна Девлин.
— Повтори го, човече — отново го прекъсна Лаклан със студен блясък в зелените си очи. — Нямаше да те питам, ако си спомнях.