— Не, доколкото си спомням, никой не лежеше до мен — най-после заяви Лаклан. Бузите на Кимбърли все още бяха пламнали. Той много добре се беше измъкнал от положението. Тя бе седяла до него цяла нощ, а не лежала.
После обаче огледа събралите се в стаята и видя, че никой не забелязва руменината й. Всички погледи все още бяха приковани в Лаклан.
— В такъв случай не можеш да докажеш, че си си бил в леглото — победоносно заяви херцогът.
— Нямам много спомени от снощи, но определено си спомням, че се прибрах в стаята малко след полунощ. Бях много зле. През повечето време повръщах.
— Значи ще кажеш, че просто не си спомняш кражбата?
— Вярно е, че се понапих. Не бих направил нещо в това окаяно състояние, което не бих направил, когато съм трезвен. Казвам ти, Сейнт Джеймс — не бих ти откраднал проклетите коне.
Девлин едва не се засмя.
— Ако това е най-доброто, което можеш да кажеш в своя защита, Макгрегър, в такъв случай аз просто си губя времето тук.
— Казвам ти, че не съм го направил, и ти ще ми дадеш възможност да го докажа.
— Искаш да кажеш възможност да избягаш?
— Къде да избягам, Сейнт Джеймс? Знаеш къде ще ме откриеш. Или си мислиш, че ще се откажа от дома си заради конете ти и няма да се завърна в Шотландия?
Дори Девлин сигурно разбираше, че това е малко вероятно, защото вместо да отвърне на въпроса, попита:
— В такъв случай как възнамеряваш да го докажеш?
— Като ти намеря конете и истинския крадец — простичко заяви Лаклан.
— Ще си намеря конете и вече хванах истинския крадец — тебе.
— Не, не си го хванал. Или се страхуваш, че ще трябва да ми се извиниш, че си сгрешил?
Последва мълчание, после Девлин изръмжа:
— Добре. Давам ти една седмица. А после ще съжаляваш за думите си.
По лицето на Лаклан бавно грейна усмивка — или поне той си мислеше, че се усмихва.
— Или пък и ти ще почувстваш юмруците ми — моят начин да приема извинението ти.
Девлин изсумтя, обърна се и излезе. Кимбърли, която все още стоеше на прага, не очакваше, че Меган ще излезе веднага след него и ще повика и прислугата, и се сепна, когато изведнъж се озова отново насаме с Лаклан.
— Благодаря ти — каза тя смутено.
Той вдигна вежди. Направи го много добре, като се имаше предвид, че повечето от другите му черти отказваха да му се подчиняват.
— За какво, скъпа?
— За това, че не ме накара да потвърдя, че казваш истината.
— А ти щеше ли да го направиш? — тихо попита той.
Искаше й се той да не говори така. Караше я да се разтапя вътрешно. Що се отнася до въпроса му обаче, тя не можеше да потвърди, че да, нямаше да им позволи да го закарат при съдията, ако се бе стигнало дотам. Той можеше да добие погрешното впечатление, че тя не е безразлична към него — а нали тя всъщност наистина беше безразлична.
— Разбира се, че не — наперено отвърна тя. — Това означава да се простя с репутацията си, а аз не съм чак толкова глупава, за да го направя. Освен това вече ти помогнах повече, отколкото заслужаваш. Дори се стигна дотам, че казах на херцогинята, че съм те чула на няколко пъти от стаята ти, че на няколко пъти си ме събудил.
Личеше, че Лаклан е разочарован от отговора й, но все пак той попита:
— Тя повярва ли ти?
— Да, разбира се. Но херцогът изтъкна, че може да съм чула някой от роднините ти и да съм си помислила, че си ти.
— О, разбира се, че ще каже така — толкова е сигурен, че съм виновен — оплака се той.
— Е, няма да казвам, че съм прекарала нощта в твоята стая, за да докажа, че си невинен — повтори тя с леден тон. — Ще трябва да намериш друг начин.
— И аз си мислех да направя това. Не мога да те моля да погубиш репутацията си заради мен.
— Значи смяташ, че наистина можеш да откриеш конете? — осмели се да го попита тя и се прокле, че в гласа и се прокрадва надежда.
Той обаче като че ли не беше забелязал.
— Не става въпрос за „мога“, скъпа, става въпрос за „трябва“.
Тя кимна разбиращо и тъкмо се накани да си тръгне, когато той седна на леглото и тя видя как примигва. Трябваше да преглътне загрижеността си. Да, той изпитваше болка, нормално беше, но Лаклан беше силен мъж и лесно щеше да се оправи без повече помощ от нея.
Лаклан обаче имаше толкова измъчен вид, че тя не можеше повече да се прави на незаинтересована.
— Бих искала да ти помогна… тоест, ако имаш нужда от помощ, докато ги търсиш. Не съм съгласна да те обвиняват, след като знам, че си невинен.
Той тихо се засмя — личеше, че му е по-леко след думите й. Всъщност и на нея й поолекна, след като му каза какво изпитва.
— И аз го знам, скъпа — каза той. — Трябва обаче да призная, че миналите ми дела ги карат да ме подозират. Ето защо не мога съвсем да виня Сейнт Джеймс. Накрая обаче той ще съжалява за думите си. В противен случай не заслужавам да съм главатар на клана Макгрегър.