— Ще го следя, можеш да бъдеш спокоен — увери го Гилян.
— Добре. И аз самият ще отида да го видя веднага щом се посъвзема. В момента мога само да го изплаша с физиономията си. Ставам единствено да изкарвам акъла на момичета по тъмни кътчета, за нищо друго.
— Всъщност лицето ти… — почна Гилян успокояващо, но спря и въздъхна. — Да, няма никакво подобрение.
Лаклан се засмя.
— Имам си очи и огледала, които да ми го показват. Пък и прислужничката, която ми донесе закуска, направо се ужаси.
— Не бях мислил за това, но… май ще трябва да поотложиш ухажването.
— Прав си — каза Лаклан.
Той обаче още не се беше заел сериозно с ухажва не поради простия факт, че не можеше да престане да мисли за Кимбърли достатъчно дълго време, за да реши на коя от гостуващите в Шеринг Крос дами да се спре. Всъщност единственото нещо, за което си мислеше, беше как да се спре на нея.
Но положението беше безнадеждно. Тя много ясно му го беше заявила. Това обаче бе станало преди тя да дойде в стаята му предишната нощ и с толкова нежност да се погрижи за него, както и да се застъпи за него на сутринта. Вярно, наистина се държеше рязко, но той започваше да си мисли, че отношението й всъщност е друго. Просто тя винаги се опитваше да бъде коректна и възпитана, но много често не успяваше.
Той се усмихна. Много обичаше моментите, когато не успяваше, и много се забавляваше. На момичето определено му беше трудно да сдържа темперамента си.
Тя вероятно щеше да откаже да му помогне, ако я бе помолил, и затова той не го бе направил. И тогава тя сама му беше предложила помощта си. Това със сигурност означаваше, че си е променила отношението към него. Да, трябваше да разбере дали е така, защото — нямаше смисъл да отрича — нямаше нищо против да се ожени за Кимбърли Ричардс.
Кого ли заблуждаваше? С всеки изминал ден му ставаше все по-ясно, че иска да се ожени за нея.
Двадесет и девета глава
Уил Ейбълс беше дългурест младеж с остра черна коса и големи, кръгли като на бухал очи, които му придаваха малко странен вид. На пръв поглед всеки, който го видеше, изпитваше съжаление към него, макар и да не знаеше за какво — поне докато човек не се сблъскаше с напереното му поведение.
Когато го видя за пръв път, Кимбърли си помисли, че изглежда много нещастен. Дори се поколеба дали да го заговори и трябваше да си повтори, че независимо поради каква причина, този човек беше излъгал. Тя знаеше със сигурност, че Лаклан не е бил в конюшнята, а този коняр твърдеше, че е бил.
Вече от два дни Кимбърли знаеше, че в разказа на Уил Кибълс има нещо нередно, и това я притесняваше. Тя обаче не можеше да сподели тревогите си с никого, нито пък да го обвини открито, без да обясни откъде знае, че Лаклан е невинен. Принудителното мълчание не й беше присъщо. А фактът, че не можеше да направи нищо по въпроса, я изнервяте още повече.
Вече бяха изминали три дни от „седмицата“, която бяха дали на Лаклан, а още не беше разкрито нищо и Кимбърли реши сама да разговаря с коняря. Ако успееше да разбере нещо, да докаже, че той лъже, можеше да свали обвиненията от Лаклан. Струваше си поне да опита.
Може би Ейбълс лъжеше, защото той самият бе замесен? Това я накара да се зачуди дали изобщо някой го е удрял по главата, или той просто се е престорил.
Някой прегледал ли беше раната му? Видял ли я беше? Или никой не беше обърнал внимание в суматохата? Тя твърдо беше решила да разбере.
Разбира се, съществуваше и не особено вероятната възможност Уил Ейбълс просто да се е объркал и наистина да си мисли, че е чул Лаклан. Обвинението обаче беше твърде сериозно, за да не е сто процента сигурен.
Откри го седнал на бала слама. Наистина изглеждаше нещастен с големите си влажни сини очи. Това обаче беше само външно и не показваше какво си мисли — но тя го разбра по-късно.
— Уил Ейбълс?
Той веднага се изправи и свали кепето си, малко прекалено бързо за човек, който наскоро е бил ударен по главата. От рязкото движение би трябвало да го заболи, но той дори не трепна.
— Аз съм, госпожо.
— Седни, седни — каза тя и му се усмихна. — Чух за злополуката. Всъщност дойдох да видя как си след това ужасно преживяване.
— Какво преживяване, госпожо?
— Ами нападението на конекрадците. Ужасно, нали? Ти си голям храбрец.
— Е, чак пък толкова отвърна той и се изчерви от комплимента. — Това ми е работата.