— Да, да. А докторът какво каза? Добре ли си?
— Нямаше нужда от доктор. И по-силно са ме удряли.
— Не те ли прегледа доктор? — Трябваше й името му, за да може по-късно да поговори и с него.
— За някаква си цицина? — засмя се той. — Какво ще ме преглежда!
Кимбърли повдигна вежди. Никакъв доктор, никой, който да потвърди, че конярят наистина е бил ударен по главата. Беше го подозирала.
— Но това не е разумно, Ейбълс! Ами ако трябвало да се зашие или нещо подобно? Дай да видя цицината, за да…
Той толкова бързо отскочи, че почти се прекатури върху балата слама. В погледа му се четеше обвинение. Тя явно много го беше изненадала. Той обаче бързо се съвзе и се усмихна насила.
— Няма нужда да се притеснявате, госпожо. Казах ви, че ми няма нищо. Няма разкъсана кожа, не ми тече крив. Всъщност и цицината вече изчезна.
Кимбърли кимна, макар че беше готова да си изяде зимната шапка, ако на главата му изобщо бе имало цицина. Жалко наистина, че херцогът не беше настоял младежът да бъде прегледан от доктор — тогава веднага би се разбрало, че Уил лъже. Кимбърли вече беше почти сигурна в това.
Но бе минало прекалено много време, за да може да го докаже. И да бе имало цицина, вече я нямаше. И тъй като тук доказателства не можеха да се намерят, тя трябваше да търси друг начин.
Зачуди се какво ли ще й каже, ако направо го нарече лъжец. Ще отрече, разбира се. Не, така доникъде нямаше да стигне.
— Жалко, че още не са намерили конете — отбеляза Кимбърли. — Но поне на шотландеца не му се размина, благодарение на теб. Какво нахалство само — да краде от домакина си! Пълно безобразие, да не говорим за обноски. Това е все едно да крадеш от работодателя си.
Той отново се изчерви, този път виновно — тя беше готова да се закълне. Но пък се хвана на въдицата.
— Не го познавам лично — каза Уил, — но съм го чувал един-два пъти. Трудно е човек да не разпознае гласа му.
— Знам какво искаш да кажеш. Той говори с много силен акцент, нали? Много е лесно да се разпознае.
— Да, точно така.
Отново лъжеше, съгласяваше се с нея — а тя не казваше истината. Акцентът на Лаклан не беше силен. Тя направо побесня и за миг погледна настрани, за да обуздае гнева си.
Това поне беше нещо, което би могла да използва. Уил Ейбълс не познаваше Лаклан по гласа, вероятно никога не го беше чувал. Ако чуеше тримата шотландци заедно, включително и Лаклан, щеше да му е много трудно да реши кой говори.
Херцогът трябваше да бъде уведомен за това… не, не и Девлин. Той не обичаше Лаклан, още от самото начало искаше той да си тръгне. Радваше се на развоя на събитията, несъмнено направо злорадстваше, тъй като сега вече можеше да изпъди шотландеца с чиста съвест. Освен ако не хванеше истинския крадец, той би презрял всичко, което до казваше невинността на Лаклан.
Не, тя щеше да каже на Меган за това, което беше открила. Херцогинята сигурно бе много ядосана на Лаклан, но Кимбърли не смяташе, че не е справедлива. Освен това двете дори можеха да уредят една малка демонстрация, за да принудят Уил Ейбълс да докаже твърдението си.
Това беше чудесна идея. Кимбърли толкова я хареса, че дори успя отново да погледне Ейбълс, без направо да го изпържи е поглед.
— Е, радвам се, че си здрав и можеш отново да се заемеш със задълженията си — каза му тя на сбогуване. — Разбира се, сега имаш по-малко задължения, но да се надяваме, че това скоро ще се промени. Сигурна съм, че херцогът няма да се успокои, докато не си върне животните и не види този ужасен крадец в затвора.
— Да не би да искате да кажете, че шотландецът все още се разхожда на свобода? Все още не са го арестували?
Тя разбра, че не са му казали за решението. Разбира се, нямаше нужда да се информират слугите за делата на господарите им. Следователно той вероятно не знаеше и че Лаклан е бит и няма да излезе от стаята си, докато не се възстанови.
Ейбълс изглеждаше разтревожен, но това не беше изненадващо. Като се имаше предвид огромният ръст на Лаклан, нямаше човек, който да го обвини в нещо, било то вярно, или не, и да се чувства в безопасност, докато не го арестуват, така че той да не може да си отмъсти.
Тя се зачуди дали конярят няма да изчезне, ако си помисли, че има възможност Лаклан да дойде да го потърси. Това само по себе си би уличило него като виновник — или пък не, защото страхът от отмъщението на шотландеца можеше също да бъде причина.
— Той твърди, че е невинен, а херцогът, като справедлив човек, му даде време да го докаже — каза Кимбърли. — Но шотландецът няма възможност да направи много в това отношение, като се има предвид, че е пребит.