Това обаче не стана. Оказа се, че Морис е натрупал големи дългове заради продължената си обиколка и значителните си загуби на комар по време на това пътуване. С други думи, отчаяно се нуждаеше от зестрата и имотите, с които щеше да се сдобие след сватбата им.
Идеята да се омъжи за Морис никога не я беше привличала особено. Тя просто я беше приемала като нещо предварително уговорено, но поне беше сигурна, че той не се стреми към богатството й — така беше допреди половин година. Когато всички разбраха за финансовото му положение, а тя отказа незабавно да се омъжи за него, той бързо сложи край на дългия им годеж. Всъщност тя направо беше смаяна от толкова неочаквания обрат.
Баща й също беше побеснял от гняв, но се ядосваше не на Морис, а на нея. За Морис само беше помърморил малко, пък и какво можеше да каже? Морис сам си беше господар след смъртта на баща си Томас. Вече нямаше нужда да спазва уговорка, която родителите му бяха направили, без да го питат, не и в тези времена. В интерес на истината той наистина все още искаше да се ожени за Кимбърли, само че не искаше да чака половин година заради нейния траур.
Когато обаче тя прояви неблагоразумието да изтъкне, че Морис очевидно иска само парите й, Сесил не прояви и капка съчувствие. Единствената му реакция беше: „И какво от това? Така стоят нещата. Да не си мислиш, че съм обичал майка ти? Единствената жена, която някога съм обичал, почина заради проклетите шотландци на север, дявол да ги вземе всичките. Така се стигна до женитбата ми с майка ти, защото тя произхождаше от богато семейство. Но пък добре си живяхме.“
Така ли беше наистина? Кимбърли винаги щеше да помни майка си нещастна — тя трепваше всеки път, когато Сесил повишеше тон. Беше мила, почти плаха жена, и двамата изобщо не си подхождаха. Тя бе имала нужда от мил и толерантен съпруг, а не от войнствен лорд от граничните райони. Най-вече обаче бе имала нужда от съпруг, който да я обича, а в Сесил Ричардс обич не беше успяла да открие.
Макар че приличаше на майка си по толерантността си, Кимбърли далеч не беше плаха като нея. Е, можеше да понесе много, преди да избухне. А в момента нямаше смисъл да се гневи за възникналите обстоятелства. Трябваше да си намери съпруг, и то скоро. А идеята й се струваше добра, защото искаше да се махне от къщата на баща си и неговия деспотизъм също толкова, колкото и той искаше тя да се махне. След преживяването си с Морис обаче тя се чудеше как изобщо би могла да разбере със сигурност дали някой мъж ще я избере за съпруга, защото наистина я иска за съпруга, или просто защото иска парите и имотите, които щяха да станат негови след брака.
Никога преди не се беше замисляла по този въпрос. Не защото не беше актуален или защото баща й не го изтъкваше. Но сега това беше важно заради самата нея. Искаше й се да си намери съпруг, който наистина да я обича.
Когато беше изправена пред възможността Морис да й стане съпруг, това не беше от значение — тя се беше примирила със съдбата. Дори не й беше минавало през ума, че може да се намери нещо по-добро. Сега обаче вече нищо не я свързваше с Морис. Ето защо не виждаше никаква причина, поради която да не си намери съпруг, с който да е щастлива, а не просто някой, с който „да си живее добре“.
Нямаше да й е лесно обаче да намери такъв човек. Тя не беше първа красавица и мъжете не въздишаха по нея. Майка й винаги казваше, че има омайна усмивка, с която пръска радост, но това бяха само думи на една майка към дъщеря й. Кимбърли не намираше в усмивката й да има нещо особено, пък и беше доста трудно да постигне истинска усмивка, когато се гледаше в огледалото и виждаше не особено привлекателните си черти.
Нямаше нищо, с което да изпъкне, освен стандартните женски умения — приятен глас, малко пиано, ако й се наложеше, можеше да се справи с шиенето, както и да върти голямо домакинство. Това, че изключително я биваше с цифрите, сметките и избора на изгодни инвестиции, беше нещо, което беше разбрала едва отскоро, но по този начин не можеше да си привлече съпруг, тъй като финансите се смятаха за мъжка работа.
Що се отнася до външността й, тя беше стройна, всъщност малко слабичка, заради високия си ръст. Косата й обаче беше модна, на тъмноруси къдри, макар че светлорусото щеше да й отива повече. Чертите й по никакъв начин не бяха забележителни, макар че брадичката й беше леко квадратна, което говореше за упоритостта, която рядко показваше, но на която беше напълно способна. Имаше и красиво оформени чисто тъмнозелени очи, на които хората от време на време се възхищаваха. От друга страна обаче повечето хора, които познаваше, бяха много мили и изпитваха нужда да й кажат нещо мило, за да бъдат наистина мили.