— Пребит?
— Да, здрав бой отнесе. Заслужаваше си го, разбира се.
При думите и конярят видимо се успокои. Кимбърли се надяваше, че не е сбъркала, като се е опитала да предотврати изчезването му, но той наистина като че ли беше единственият човек, чрез когото можеха да докажат невинността на Лаклан, и те имаха нужда от него.
Кимбърли му се усмихна, пожела му всичко хубаво и си тръгна — нямаше търпение да се върне в къщата. В този момент иззад ъгъла се показа Хауард Канстън, рязко спря и възкликна:
— Лейди Кимбърли! Какво пра… търсех ви. Казаха ми, че сте дошли насам. Исках да ви поканя на езда, днес времето е много хубаво.
На нея не й се яздеше. Искаше да говори с херцогинята, да обсъди това, което току-що беше научила. От друга страна, нямаше да е зле да разгледа околностите на Шеринг Крос — може би щеше да открие конете.
Херцогът несъмнено беше изпратил свои хора да потърсят животните, но още един човек нямаше да е излишен.
Ето защо тя прие поканата за езда. Пък и нямаше нищо лошо да задълбочи познанството си с Хауард. В края на краищата, нали трябваше да се омъжи, а той все още фигурираше в списъка на потенциалните й кандидати.
Но защо, ако той търсеше нея, както бе казал, толкова се беше изненадал, когато я видя?
Тридесета глава
В стаята на Лаклан бяха донесли масичка и няколко стола, тъй като той все още не беше в състояние да слиза в трапезарията и да се храни с другите гости. Щом влезе, Гилян седна на един стол, повдигна капака на подноса и видя, че ястието дори не е опитано.
— Поне добре те хранят — каза той и подуши лакомо печената сьомга с картофено пюре. До рибата имаше голям резен хляб, намазан с масло.
Лаклан, който замислено гледаше отражението си в стъклото на прозореца, се обърна и каза:
— Ти да не си мислиш, че ме морят от глад?
— Не е невъзможно.
— Е, успокой се. Цял ден се точат прислужнички с какви ли не торти, пастички и ястия. И те сигурно си мислят, че умирам от глад. Това ми е втората вечеря, така че хапвай.
— С удоволствие — ухили се Гилян и придърпа подноса към себе си. След няколко хапки вдигна поглед към Лаклан и докладва: — Днес се появи лейди Кимбърли и разговаря с Ейбълс. Тя наистина те мрази, а?
Лаклан застина.
— Защо мислиш така?
— Ами тя се съгласи с него, каза, че са те били, и то заслужено, нарече те ужасен крадец. — Гилян се намръщи. — И го накара да каже, че си говорел със силен шотландски акцент, когато и тя, и аз знаем, че не е така.
За миг Лаклан изглеждаше объркан, после се засмя.
— Смятам, че е отишла там, за да ми помогне, Гил. Само си представи — ако си помисли, че тя му съчувства и не подозира нищо, той може би ще й разкаже неща, които не би разказал на теб.
— Хм, прав си. Знаеш ли, тя се опита да види цицината на главата му, но на него това изобщо не му хареса. Едва не падна по задник, за да не й даде го докосне.
— Значи няма цицина, така ли?
— Така излиза — каза Гилян и добави: — После едва не ме разкриха. Бях се скрил зад ъгъла и изведнъж се появи виконтът. Търсеше дамата. Едва успях да се дръпна.
— Лорд Канстън?
— Да, да я заведе на езда.
— И заведе ли я?
Гилян сви рамене.
— Не ги проследих, за да видя. Дебнех Ейбълс, но никой друг не дойде да го види.
На Лаклан му беше трудно да мисли за нещо друго освен за това, че Кимбърли и Канстън са тръгнали заедно, но все пак успя да попита: — Ами Раналд откри ли нещо?
— Не. Но каза, че официалното търсене било отменено.
— Защо?
— Мисли, че конете са намерени, но го крият.
— По дяволите, надявах се, че ще ги намерим ние и ще хванем крадеца, когато се покаже да храни животните или да ги премести… Я чакай малко! Щом го крият, значи конете не са върнати тук. Значи Сейнт Джеймс е направил засада.
— Така ли мислиш?
— Да. На негово място аз бих го направил. Той обаче несъмнено се надява да хване теб или Раналд. Веднага кажи на Раналд да спре да търси. Не искам да попадне на това място случайно и да го хванат.
— О, да, би било ужасно. Никой няма да повярва, че е невинен.
— Точно както в моя случай — горчиво отбеляза Лаклан.
— Да-да! — Гилян се засмя и лапна още едно паче сьомга. — Според мен всички девойчета тук вярват, че си невинен. Иначе нямаше да те хранят толкова добре.
По време на ездата Кимбърли поиска да отидат на една поляна, в средата на която имаше стара дърварска къщичка, вероятно необитаема. Помисли си, че в нея спокойно могат да се поберат три коня, и се зачуди дали някой вече се е сетил да я огледа.
Но щом изтъкна това на Хауард, той настоя да се върнат, защото имал уговорка, за която бил забравил, и щял да закъснее, ако не тръгнели веднага. Определено изглеждаше възбуден. Дори ненужно удари коня си, за да препуска по-бързо, а горкото животно показа признаци, че подобно отношение не му е за пръв път. Когато обаче Кимбърли предложи на Хауард да я остави и да се върне без нея, той изобщо не пожела да я изслуша.