— Да си признае например, така ли?
Кимбърли се засмя.
— Не би било зле. А ти… няма да кажеш на мъжа си за това, нали? Поне докато не сме го изпитали?
— Е, през следващите няколко дни Девлин едва ли ще излезе от гората. Направо гори от нетърпение да хване престъпника на местопрестъплението. Не се тревожи, скъпа, ще разбере добрата или лошата новина, след като се върне.
Тридесет и първа глава
След разговора си с Меган Кимбърли малко се пообнадежди. Планът им щеше да успее трябваше да успее. Алтернативата просто беше неприемлива. А щом приключеха с това, тя щеше да се съсредоточи върху причината, поради която беше дошла — намирането на съпруг.
Всъщност, докато й държеше стола на вечеря, Джеймс Травърс й прошепна на ухото, че искал да си поговори с нея насаме по някое време на другия ден. Тя почти не се съмняваше, че той ще поиска да се ожени за нея. Самата мисъл би трябвало да я макара да изпита радостна тръпка, по тя все още изцяло бе погълната от срещата си е Ейбълс и идеята, която беше дала на Меган.
Сега обаче, когато всичко това остана зад гърба й, тя имаше време да се замисли за Джеймс и се почуди защо ли мисълта за женитба с него не й се струва вълнуваща. Идеално си подхождаха. Тя знаеше, че той може да я направи щастлива — е, почти бе убедена, че би могъл. Освен това баща й щеше много да се зарадва — просто нямаше за какво да се хване при него.
Разбира се, не трябваше да забравя и Хауард Канстън, който напоследък й обръщаше подчертано внимание. Беше по-млад от Джеймс, по-красив, когато баща му се поминеше, щеше да стане маркиз, а богатството му не бе по-малко от това на Джеймс.
За нея последното беше от основно значение. Поне и с Джеймс, и с Хауард тя нямаше нужда да се тревожи, че се интересуват от нея единствено заради парите, които баща й щеше да й даде като зестра. И от другите й пари. Те дори нямаше да знаят за тях до сватбата и докато тя самата не реши да сподели колко богата е всъщност. Когато бъдещият й съпруг научеше за наследството, което й беше оставила майка й, щеше да бъде приятно изненадан.
Влезе в стаята си — все още се чудеше какво да каже на Джеймс на другия ден — и изведнъж я стресна глас:
— Много късно се прибираш, Кимбър.
— Боже Господи! — ахна тя. — Изплаши ме до смърт.
В тъмното се чу смях.
— О, не бих искал да ти причиня това.
— Направо ми изкара акъла — промълви тя, после взе огън от камината, за да запали лампите. — И защо се спотайваш в стаята ми, ако смея да попитам, Лаклан?
Тя поне безпроблемно разпознаваше гласа му в тъмното. Всъщност нямаше човек, който да не може го познае, след като го е чул да говори. Гласът му беше много характерен.
— Да се спотайвам ли? Просто те чакам — каза той — Не искам да пропусна да те видя и дойдох да чакам.
— Да ме видиш ли? — каза тя, запали първата лампа и се огледа. Лаклан седеше на един удобен фотьойл до прозореца. — Е, сега ме виждаш, така че…
— Да, и то с удоволствие, както винаги — отвърна и бавно плъзна поглед по нея.
Тя цялата пламна от неочаквания комплимент и погледа му и изведнъж се засуети и престана да се заяжда. Освен това трябваше да му каже за експеримента, който бяха намислили да направят с Ейбълс. Всъщност тя самата възнамеряваше да се отбие в стаята му на сутринта, за да му го съобщи. Много хубаво беше, че беше дошъл. Не беше много прилично, но с него нищо не вървеше според правилата.
— Намерили са конете — каза тя и тръгна към следващата лампа.
— Знам.
Тя учудено повдигна вежди.
— Не личи да си особено зарадван от това.
Той сви рамене.
— Исках аз да ги открия и да чакам, докато крадецът не се появи.
— Е, херцогът прави тъкмо това.
— Не вярвам обаче да го направи както трябва. Сигурно е завел прекалено много хора както на мястото, така и в гората наоколо. Те обаче ще се издадат и крадецът ще изчезне завинаги.
Наистина можеше да стане така и Кимбърли му съобщи своето решение:
— Е, аз измислих как да приключим с въпроса по друг начин.
Сега вече бе негов ред да вдигне вежди. Тя забеляза, че лицето му изглежда по добре: някои от синините вече бяха позавехнали, буцата на челото му я нямаше. Дори устните му бяха възстановили първоначалния си размер, макар че на места още бяха напукани. На слабата светлина на лампата той изглеждаше направо красив.
Осъзнала, че втренчено гледа устните му. Кимбърли отново се изчерви и започна:
— Утре или вдругиден херцогинята ще организира експеримент.
Тя бързо запали втората лампа и отиде до огъня, за да изхвърли клечката. Но когато се обърна отново към него, откри, че и допълнителната светлина не върши работа. Лаклан изглеждаше все така красив с тъмната си червеникава коса, която лъщеше на светлината. Зелените му очи не я изпускаха от поглед…