Кимбърли кимна. Наистина би било ужасно, ако Ейбълс налучкаше, но Меган беше права — беше по-добре с четирима шотландци, вместо само с трима.
Трябваше да се получи.
Лаклан несъмнено беше прав, когато предположи, че крадецът няма да се появи отново в къщурката. Като се имаше предвид колко хора участваха в засадата, той нямаше как да не разбере, че става дума за капан, и щеше да стои настрана. Сега обаче тя беше въвлечена лично — нали щеше да се омъжи за човека, обвинен в това престъпление. Ако работата не успееше, към останалите два скандала щеше да се прибави още един. С двата можеше да се справи, но със съпруг в затвора? По-добре да си събира багажа и да се пресели в друга държава. Трябваше да се получи.
Тя обаче не можеше да разчита на това. Ейбълс наистина можеше да извади късмет. А после? Да, това наистина като че ли им беше последната надежда, но ако не се получеше, тогава беше нужен резервен план. Какъв обаче? По дяволите, трябваше да измисли нещо.
Тя отново бързо си припомни цялата информация, която имаше. Дали не беше пропуснала нещо? Прехвърли в съзнанието си още няколко пъти всяка подробност от деня на кражбата, дори това, че крадецът бе проявил такова нехайство по отношение на конете, че не си беше дал труда да ги раздели. Лъжата за удара по главата, часът на кражбата, фактът, че Лаклан бе толкова пиян през нощта и причината за това, очевидната лъжа на Ейбълс, очевидна за нея и Лаклан…
Имаше едно нещо, което не й беше направило впечатление преди. Самият факт, че някой с общественото положение на Ейбълс беше обвинил лорд, макар и шотландец. Това изглеждаше много странно, не беше присъщо на човек като Ейбълс, освен ако не беше вярно, разбира се. Но тъй като не беше истина, то изглеждаше повече като нечия заповед, заповед на някой, който не би изпитал угризения да обвини лорд… може би друг лорд?
— Защо ме викате?
Двама слуги въведоха Ейбълс в стаята. Очевидно не му бяха съобщили защо го вика херцогинята. Той изглеждаше доста нервен, което беше логична реакция — ако нямаше за какво да се тревожи, по-скоро трябваше да изпитва любопитство.
Меган се усмихна, за да го предразположи.
— Благодаря, че дойде, Ейбълс. Няма да ни отнеме много време. Само няколко въпроса и кратка демонстрация, а после можеш да се върнеш на работа.
— Какви въпроси?
— За кражбата.
Изражението му веднага се промени.
— Не отговорих ли на всички въпроси на негово височество?
— Да, отговори. Но съпругът ми беше много разстроен. В края на краищата не се беше случвало някой да краде коне от Шеринг Крос. Ето защо сигурно е изпуснал някоя или друга подробност. Например това — какво точно чу да казва Макгрегър?
— О, не си спомням точно, ваше височество.
— Опитай се, Ейбълс. Той с някой друг ли говореше, или на себе си, или вероятно на конете, които е крадял? Мърмореше ли, или крещеше, или пък…
— Говореше нормално, така че лесно го познах по гласа — отговори Уил, който вече се беше поокопитил.
— Много добре. А какво казваше? Помисли си, ако трябва, Ейбълс. Искаме точна информация.
— Какво значение има какво е казал? Чух шум. Отидох да видя какво става. Чух да се говори с шотландски акцент, а после някой ме удари по главата.
— Но той може би е разговарял със съучастник, може да е споменал име. Или може би си бил объркан и не си чул добре? В края на краищата нали си спял дълбоко — може да не си се бил съвсем събудил, когато си чул гласа.
— Извинете, ваше височество, но знам много добре какво чух. Беше гласът на шотландеца Макгрегър. Не може да съм се заблудил.
— Значи в такъв случай би разпознал гласа му отново, ако го чуеш? — небрежно попита Меган.
— Разбира се.
— Много добре. Просто за да сме наясно, би ли ни казал кой от гласовете, които ще чуеш, е гласът на Лаклан Макгрегър?
— Какви гласове? — намръщи се Уил.
Меган кимна на един от прислужниците и той отиде и отвори вратата към съседната стая. Зад вратата се виждаха само мебели.
Кимбърли съсредоточено наблюдаваше Уил Ейбълс, който се беше намръщил още повече. Той все още не разбираше какво става и какво трябва да направи. Когато обаче от стаята се чу първият глас, той се ококори и целият пребледня.
— Да не би мен да чу, момко? Ако е така, кажи ни.
— Или пък мен чу онази нощ, човече? Не се колебай. И в по-лоши неща са ме обвинявали, така че нищо лошо няма да ти кажа.