— Или пък може би си чул мен, момко? Аз си падам и по конете, и по ударите по глави.
— О, сигурно си чул мен, нали, момко? Гласът ми е много отличителен, много съм висок и е трудно човек да не ме забележи.
Самата Кимбърли беше удивена от голямата разлика в гласовете, както по тон, така и по акцент. Нямаше глас, който да си прилича с друг, а това трябваше да накара Уил много лесно да разпознае третия глас, в който тя бе разпознала гласа на Лаклан — стига да го беше чувал преди, разбира се.
Той обаче стоеше с ококорени очи и личеше, че го е страх. Стоеше като онемял и не казваше нищо. Тишината в случая беше по-показателна от думите, мислеше си Кимбърли, защото Ейбълс знаеше, че ще обвинят него, ако направи погрешен избор.
И Меган сигурно го беше разбрала и се усмихна победоносно.
— Е, Ейбълс, кой глас е? Кой глас чу в конюшнята точно преди да те ударят?
Той толкова се беше ужасил, че направо се изложи:
— Да не би един от гласовете да е на Макгрегър?
— И питаш? — повдигна вежди Меган.
Ейбълс пребледня още повече.
— Не, току-що чух гласа му и го познах. Само че редът, броенето — имам проблеми с числата. Ако може да погледна господина, бих могъл да го посоча…
— Хайде-хайде, Ейбълс, не това е целта на нашата проверка — строго заяви Меган. — Освен по това, че лорд Макгрегър е добре познат заради едрия си ръст, как иначе си успял да го познаеш онази нощ, освен ако не си го виждал и чувал?
— Точно така — хвана се веднага за забележката й той. — Аз наистина го разпознах, така че какъв е смисълът да го правя отново?
Меган въздъхна.
— Не разбираш ли какво сериозно обвинение е това? Дори било изключително нелепо, ако не по твоя вина си бил малко заблуден по въпроса, особено като се има предвид, че лорд Макгрегър е роднина на съпруга ми… Какво?
— Роднина на негово височество?
— Не знаеш ли? — Меган сигурно разбра, че този факт може да накара Ейбълс да разкаже друга история, и затова веднага добави:
— Това, разбира се, не те засяга, Ейбълс. Ако Макгрегър е виновен, той ще си понесе заслуженото наказание. Споменах го само за да разбереш, че не искам по въпроса да има никакво съмнение.
— Абсолютно сигурен съм — изръмжа Уил.
— Разбира се, но лорд Макгрегър отрича обвинението, а като се има предвид, че други свидетели няма, оставате само вие двамата, нали така? Ето защо сега сме се събрали тук, за да отхвърлим съмненията. Просто го разпознай още веднъж и това ще докаже, че освен крадец той е и лъжец.
Отново се възцари тишина, а паниката на Ейбълс почти можеше да се подуши. Беше се опитал да се измъкне, но не бе успял. Освен това не бе проявил достатъчно разум, за да се хване за извинението, което Меган, без да иска, му беше подхвърлила, тоест да признае, че не е сигурен. Повечето хора не биха ухапали ръката, която ги храни, а да обвиниш член на семейството на работодателя си определено си беше точно това.
Това обаче не би решило проблема. Лаклан вероятно би се отървал за момента, но не би доказал невинността си пред Девлин Сейнт Джеймс. А Кимбърли беше сигурна, че Лаклан би предпочел да бъде оневинен напълно. Особено след като бе бит за нещо, което не беше извършил.
Меган въздъхна, после извика:
— Много добре, господа, господин Ейбълс иска отново да ви чуе гласовете. Но този път казвайте имена Матей, Марко, Лука и Йоан ще свършат работа — така няма да нужда да брои.
Шотландците се съгласиха, макар в гласовете на двама от тях да прозвуча раздразнение. Повториха думите си в същия ред като първия път, като изредиха и имената на четиримата евангелисти. Когато обаче се чу последният глас, конярят все още се колебаеше. Беше очевидно, че си няма представа кой е гласът на Лаклан и че не може да реши кой да избере. Меган не успя да се сдържи и рязко заяви:
— Ейбълс, тук не става въпрос за налучкване. Или знаеш, или не знаеш…
— Лука — измънка той и се сви, сякаш очакваше покривът да се срути върху главата му.
Вместо това той сякаш се срути над Кимбърли. Не! Трижди проклет късмет! И то вероятно защото беше свързал Лука с Лаклан, най-близката връзка в съзнанието му. По дяволите! Защо следваха същия ред и Лаклан беше пак трети!
— Е — каза Меган явно разочарована. — Значи наистина знаеш.
Уил Ейбълс се отпусна — сякаш товар му падна от плещите. Той се усмихна доволно и се похвали:
— Нали ви казах, че знам.
Кимбърли се ядоса. Беше толкова бясна, че реши да си послужи с похватите на Ейбълс и сама да опита да налучка нещо. Погледна го право в очите и твърдо заяви:
— Няма значение. Хауард Канстън вече ми призна всичко.
— О, Боже! — възкликна Меган изненадано.
Ейбълс отново пребледня, а после започна да почервенява като рак от гнева, дошъл на мястото на ужаса.