— Сетила си се само защото херцогинята казала, че се „цупел“?
— Е, имаше и още няколко неща, които, като се разгледат заедно, дават по-различна картина. Например вчера, докато разговарях с Уил Ейбълс в конюшнята, се появи Хауард. Каза, че му споменали, че ще ме намери там, че ме търсел, за да ме покани на езда, но… той всъщност изглеждаше изненадан, когато ме видя. По-скоро имаше вид на човек, който изобщо не очаква да ме открие там, но пък единственият друг човек там беше конярят.
— Значи е отивал, за да разговаря с Ейбълс, но ти си му попречила с присъствието си, така ли?
— Нещо такова. А след това, докато яздехме, ми направи впечатление колко уморен беше конят му. Беше потен и прашен, целият в белези от камшика и шпорите.
Той повдигна вежди.
— Какво общо има това с кражбата на коне?
— Нищо освен това, че когато отново премислях какво се е случило, си спомних, че Меган ми каза, че крадецът не бил положил никакви усилия да отдели кобилите от жребеца…
— Боже, сигурно добре са се позабавлявали животинките.
Тя го изгледа ядосано.
— Херцогът сигурно е побеснял.
— Този човек винаги е бесен, Кимбър, не ти ли е направило впечатление досега?
— Не бих казала винаги. По-скоро само когато ти си наоколо. Но да не се отклоняваме от темата. Фактът, че конете не са получили подходящите грижи, изведнъж ми напомни за Хауард, който също не полага грижи за конете. Като връх на всичко, когато вчера се натъкнахме на тази къщурка и аз поисках да я видим, той изведнъж си спомни за някакъв ангажимент, за който закъснявал, и затова бързо се върнахме в къщата.
Лаклан недоволно поклати глава.
— Не е чудно, че изобщо не се сетих за виконта. Всичко, което спомена, изобщо не ми е минавало през ума. — Изведнъж той широко се усмихна. Хубаво е, че си на моя страна, а не на негова, и че си успяла да събереш липсващите парченца от картината, преди да ми изтече времето.
— Това обаче не беше достатъчно, за да мога да обвиня Хауард. Просто налучках и извадих късмет, а за щастие Ейбълс е достатъчно лековерен, за да повярва, че виконтът си е признал. Освен това не съм на твоя страна. Просто исках да възтържествува истината.
— Е, благодаря ти, скъпа. — Той я хвана за ръката и леко я стисна. — Независимо какви са ти били мотивите, ти ме спаси от ръцете на съдията, за да мога да остана в твоите.
Тя се изчерви. Нямаше обяснима причина за това, освен че той винаги я караше да се изчервява. А от светлозелените му очи в момента струеше толкова топлина, че…
— Кимбърли, може ли да поговорим насаме? — попита лорд Травърс откъм стълбището.
Джеймс! Боже Господи, той щеше да й направи предложение за женитба — поне тя така си мислеше. Ако наистина беше така, трябваше да му каже за Лаклан. Това обаче щеше да е толкова неочаквано за него, такъв удар, особено ако наистина беше възнамерявал да се ожени за нея.
Кой би си помислил, че ще й се наложи да се справя с подобна ситуация? Нали когато дойде тук, се съмняваше, че някой изобщо ще й предложи ръката си!
Тя се обърна към Джеймс и му се усмихна, макар и не много убедително.
— Разб… — започна тя.
— Не — прекъсна я Лаклан и собственически постави ръце на раменете й. — Кимбър и аз трябва да обсъдим приготовленията за женитбата.
— Чия женитба? — намръщи се Джеймс.
— Нашата — отвърна Лаклан и Кимбърли усети по гласа му как се усмихва. — Ти си може би първият, на когото съобщаваме — Кимбърли се съгласи да се омъжи за мен. Ето защо си мисля, че всичко, което имаш да й кажеш, можеш да го кажеш в мое присъствие — ако, разбира се, не отнеме много време. Имаме много неща, които трябва да обсъдим.
— Не… не беше важно и… моите поздравления, разбира се. Новината е… наистина неочаквана.
— Е, от известно време все й предлагам. Не беше лесно да я склоня, но най-после щастието ми се усмихна.
Ако Лаклан не изглеждаше толкова щастлив, тя несъмнено незабавно щеше да го убие. А горкичкият Джеймс беше съвсем стъписан. Опита се да го скрие, но не успя. Не биваше да му го съобщават толкова внезапно.
Тя щеше да подхване темата отдалече, за да го подготви, но не й беше дадена думата. А Лаклан нямаше право да разполага с нея — все още не. А дори и когато наистина придобиеше това право, тя нямаше просто така да го остави да говори вместо нея.
Тя се опита да олекоти удара с думите: „Съжалявам, Джеймс“, но той вече се беше обърнал и забързано се отдалечаваше.
— Съжаляваш, а?
Тя рязко се обърна. В погледа й святкаха зелени мълнии.
— Съжалявам, че му го каза така направо! Нямаше нужда да го правиш. Можеше да му се съобщи и по-тактично.