— Не — възрази той. — С тези неща е най-добре човек да действа бързо.
— Ти откъде знаеш? — попита тя. — По дяволите, този човек също искаше да се ожени за мен. Той нямаше представа, че ти и аз… че ние…
— Напротив, Кимбър. — Лаклан сложи ръце на страните й. — Сега ти си моя. — Той силно я целуна, без да я пусне. — И няма да пропусна да го изтъкна на всеки, който си крои планове по отношение на теб.
За миг тя се смути, но бързо се окопити.
— Разбираш ли какво е човек да изпитва ревност?
— А ти разбираш ли, че ще си моя завинаги? — парира той и я погали по бузата. — Че ще ме обичаш завинаги? Че аз…
— Не казвай нещо, което и двамата знаем, че не е искрено, Лаклан — прекъсна го тя отвратена. — Ние с теб трябва да се оженим по принуда…
— Говори за себе си, скъпа — прекъсна я той. — Аз лично се радвам, че ще се оженя за теб. А сега заминавай да си напълниш тумбака. Боже, направо си фурия, когато изгладнееш — оплака се той шеговито.
После я обърна към трапезарията и леко я шляпна по задника, за да я насочи натам. Кимбърли не помръдна — изтръпна от ужас, че някой може да е забелязал това нахалство. Не, никой не ги беше видял, но докато си поеме дъх и се обърне, него вече го нямаше.
Тридесет и пета глава
— По дяволите!
— Знаех си, че ще го кажеш — отбеляза Меган, която стоеше до вратата и наблюдаваше как съпругът й крачи напред-назад из кабинета си.
Бяха изминали няколко часа, откакто му бяха съобщили за признанието на Уил Ейбълс. И двамата крадци вече бяха предадени на правосъдието, като Хауард, разбира се, твърдеше, че е невинен.
Всъщност дори беше проявил нахалството да попита:
— Нима вярвате на един прислужник, а не на моите думи?
Сякаш не беше очаквал същото, когато бе натопил Лаклан.
През цялото това време Девлин беше успял да се държи хладнокръвно. За да постигне това обаче трябваше да се прави на надут херцог, който винаги е сдържан и никога не избухва, а Меган много добре знаеше, че му се иска да се нахвърли върху Канстън дори по-ожесточено, отколкото се беше нахвърлил върху шотландеца.
В крайна сметка виконтът беше успял да подреди нещата така, че херцогът да си излее гнева върху шотландеца — нещо, което му се беше искало да направи, но не можеше без основателна причина. А сега Девлин беше изправен пред необходимостта да се извинява на човек, когото не понася, и това направо го съсипваше.
Сега, когато нямаше външни хора, сдържаните му до този момент чувства се отприщиха с пълна сила. Меган знаеше, че мъжът й направо ще побеснее, ако бързо не му отвлече вниманието. Още повече че бяха повикали Лаклан и той скоро щеше да дойде, за да чуе извиненията на Девлин.
Ето защо тя се прокашля, за да му привлече вниманието, и каза:
— Ти наистина ли мислиш да не се занимаваш повече с този въпрос и да оставиш Канстън и Ейбълс сами да се оправят в съда?
Той не си даде труда да спре, а само кимна рязко.
— Върнах си животните. Не възнамерявам повече да си губя времето. Освен това Канстън има влиятелни роднини. Не се и съмнявам, че чичо му ще се опита да потули работата. Но ще решат, че в мое лице имат враг, защото съдът няма да го пусне, без да го накаже.
— И това те тормози?
— Направо се изложих, Меган. Бих предпочел повече да не ми го напомняш.
— Е, може би това, което ще ти кажа, ще те накара да погледнеш на живота малко по-ведро.
— И какво е то?
— Макгрегър съблазнил Кимбърли.
Девлин спря толкова внезапно, че чак залитна.
— Какво?
Тя побърза да разясни случая:
— Съблазнил лейди Кимбърли. Прекарал нощта с нея, а тази сутрин го намерили в леглото й.
— По дяволите!
— О, стига де! Мислех си, че това ще те развесели.
— Ще трябва да обяснявам на баща й как съм допуснал да се случи такова нещо!
— Глупости — каза тя. — Ти изобщо не би могъл да им повлияеш. Ако нещо такова е на път да стане, то си става. Не може да се предотврати.
Би могло, разбира се. Като се разделят влюбените или като изрита този шотландец от къщата си, както му се искаше още от самото начало. Той обаче не го каза. Нямаше смисъл. Прекрасната му съпруга щеше да намери начин да го опровергае с някоя романтична глупост.
Така че той присви очи и попита:
— И ти много се радваш, нали?
— Е, не съм разочарована. Би било хубаво, ако го бяха направили по установения начин — след сватбата, — но аз не съм лицемерна, Дев. Ние… направихме същото, така да се каже, ако си спомняш.
От руменината, която плъзна по бузите му, тя разбра, че е схванал какво иска да каже.