— Значи той ще се ожени за нея?
— Разбира се — отвърна тя. — Направо прелива от щастие, като го гледам. Но тя не е особено щастлива, горкичката. В момента й е много неудобно.
— Така и трябва.
Меган ахна.
— Как не те е… — почна тя, но го видя, че се подсмихва, и завърши: — Ние сме последните, които могат да ги обвиняват. А колкото до баща й…
— Да, баща й, който ще се ядоса, и то с право — въздъхна Девлин.
— Според мен не само ще се ядоса, а направо ще побеснее — сподели Меган.
Девлин учудено повдигна вежди.
— Защо? Нали в края на краищата иска да я омъжи?
— Защото мрази шотландците, всички шотландци, независимо какви.
— Що за предразсъдъци?
Тя направи кисела физиономия.
— И аз не знам. Но толкова ги мрази, че вероятно ще лиши дъщеря си от наследство, ако се омъжи за шотландец.
— По дяволите! — изкрещя Девлин. — Ти си знаела за това и все пак си се опитала да ги сближиш?
— Научих го едва вечерта, когато откраднаха конете. Оттогава не полагам никакви усилия в тази насока — недоволно обясни тя.
— Жалко.
— Прав си — отвърна тя. — Но тук не става въпрос за желание за женитба и нежелание за даване на съгласие от страна на графа. Тук става въпрос за необходимост от женитба. Просто ще трябва да погледне на нещата разумно, а аз съм сигурна, че ще му помогнеш да се вразуми.
— Аз?
— Разбира се. Да не би да очакваш аз да се нагърбя с всичко? — попита тя закачливо, а после се обърна да си върви.
И едва не се сблъска с Лаклан, който беше застанал зад нея. Тя го изгледа с присвити очи.
— Ти откога стоиш тук, Макгрегър?
— Току-що идвам — отвърна той любезно.
— Е, влизай тогава. Но не задържай много мъжа ми. Не искам да закъснее за вечеря. Ще има…
— Стига, Меган! — изрева Девлин. Тя се обърна и се подсмихна.
— Разбира се, скъпи.
Лаклан затвори вратата след нея и каза:
— Иска ми се и моята Кимбър да беше толкова мила.
— О, не ти трябва, Макгрегър, повярвай ми, че не ти трябва — измърмори Девлин.
И в същия момент и двамата си спомниха причината, поради която се провеждаше тази среща. Лаклан скръсти ръце на гърдите си и се усмихна. Дяволита усмивка, изпълнена с очакване и доста самодоволство. Девлин седна, облегна се и въздъхна. По изражението му личеше, че изпитва самоотвращение.
— Лорд Канстън и конярят ми са арестувани и предадени на съда.
Лаклан се вкамени.
— Преди да съм го пипнал? Мислиш ли, че е честно, като се има предвид…
— Като се има предвид, че ти сложи началото на цялата тази проклета работа, когато го удари онази сутрин — прекъсна го Девлин. — Да, определено бих казал, че няма нужда да продължаваш да го тормозиш, особено след като не си съвсем във форма за подобно нещо, а той е в цветущо здраве и освен това много го бива в боя.
Лаклан понечи да протестира, но се отказа. Херцогът може би беше прав. Наистина не беше съвсем оздравял от побоя.
Девлин продължи с по-спокоен тон:
— Конете се намериха.
— Да, научих го вчера.
— Кобилите имат достатъчно белези от зъби, което показва, че жребецът не си е губил времето в гората — продължи Девлин разпалено. — Режимът за разплод и на двете кобили е нарушен, разбира се. Нито една от тях не трябваше да има поколение точно от този жребец.
— Да не си мислиш, че ми се къса сърцето?
— Не, но може да те заинтересува, тъй като ще ти подаря животните. Жребецът е с непостоянен характер. Поколението му е или посредствено, или изключително, така че не се знае какви жребчета ще родят тези кобили. Той обаче е доказан състезателен кон. Печелил е доста награди тук в Англия. По това си прилича с моя Цезар. Гарантирам ти, че ще бие всички шотландски коне.
— Значи смяташ да ми се отплатиш, а?
— Просто предпочитам да го наричам малка компенсация. Дори и да не искаш животните да се размножават, жребецът би ти донесъл доста пари.
— Само ако го взема — отвърна Лаклан. — Обаче аз не ти искам конете. Няма да се отървеш толкова лесно.
Девлин настръхна.
— Тогава може би ще ги дам на лейди Кимбърли като сватбен подарък.
Изричното напомняне на новото положение, в което се беше озовал Лаклан, трябваше да го накара да започне да се отбранява. Той обаче само се засмя и каза:
— Не си мисли, че съжалявам за стореното или пък се чувствам виновен. Аз наистина искам да се оженя за Кимбърли, Сейнт Джеймс. А сега, след като тя вече се съгласи, няма да я изпусна за нищо на света.
— Баща й може да не е съвсем на същото мнение — каза Девлин.
— Това не е твоя работа. Аз ще се заема с този въпрос. А сега искам да ми поднесеш извиненията си. Или си мислеше, че можеш да го избегнеш?
По лицето на Девлин се изписа скована навъсена усмивка.