— Значи скоро ще оплешивееш, а? — Тя разроши гъстата му червеникава коса. — Е, има перуки. Ще се погрижа да ти намеря една, когато косата ти започне да пада. Много е неприятно да намериш косъм в супата — нали сервирате супа в Шотландия?
— Не. Сервираме префърцунени англичанки за вечеря.
— Няма да съм ти вкусна, обещавам ти — засмя се тя.
— О, скъпа, не си права. Знам колко си сладка. — И й го доказа с прегръдката си, после звучно замляска и я обсипа с целувки. Тя се закиска, Дъчи вдигна поглед от новите си принадлежности за писане, които беше получила за подарък, и каза:
— Трябва да има закон срещу подобен шум. Дев, момчето ми, защо не им покажеш как се прави?
Херцогът само това и чакаше. Придърпа Меган и я зацелува. Всички се засмяха, защото те, разбира се, не издадоха и звук — но и нямаха вид, че имат намерение да спрат.
След това Лаклан й даде своя подарък — със замах извади един чадър изпод палтото си и галантно й го връчи.
— Колко смело от твоя страна — подсмихна се Кимбърли. Беше й ясно защо й подарява чадър.
— За теб, скъпа, съм готов на всичко — каза той. Тя му се усмихна. Лаклан обичаше да прави комплименти, да ухажва. От друга страна обаче беше и страшно нетактичен и намеците му — все още не за нейните уши — я караха да се изчервява.
Беше му купила и скъпи диамантени копчета за ръкавели, с които си изкара още една целувка, този път не по случай Коледа, а истинска — топла и продължителна. А после, в края на деня, той я изненада с още един подарък, подарък, който определено не бе очаквала.
Беше в малка кутийка и докато я отваряше, той каза:
— Купих ти го преди да дойде баща ти.
В кутийката имаше годежен пръстен и тя веднага разбра какво иска да й каже Лаклан. Извиняваше й се, защото пръстенът не беше нищо особено.
И все пак малкият смарагд беше скъп, а тя знаеше, че Лаклан няма пари.
— Как го купи? — попита го тя.
— Продадох си коня — сви той рамене. — Така и така не ме бива като ездач, така че крантата няма да ми липсва. Може би ще приема трите коня, които херцогът иска да ми подари, просто за да можем да стигнем до вкъщи.
Кимбърли почти се просълзи. Нямаше нужда Лаклан да прави подобно нещо. Можеше да изчака, докато се позамогне. Тя щеше да го разбере. Знаеше какво е финансовото му състояние. Но това, че й беше купил пръстена, за да го носи преди сватбата, както повеляваше традицията, я трогна.
За да не се разплаче и да се изложи, Кимбърли подхвана темата за трите чистокръвни коня.
— Вече го направих — каза тя.
— Какво си направила?
— Приех ги — заяви тя делово. — Те са добра инвестиция. Разбирам от тези неща.
— Така ли? — отвърна той скептично, подразнен От самодоволния й тон. — Радвам се да го чуя, скъпа. Кланът Макгрегър не го бива в тази област. Мисля, че е крайно време късметът да ни споходи.
Четиридесет и трета глава
По-късно следващия следобед Кимбърли беше при госпожа Кантърби. От сватбата я деляха само няколко часа — тя броеше и минутите.
Една от новите й рокли безпроблемно щеше да мине за сватбена — Кимбърли беше сигурна, че шивачката нарочно я е направила така. Трябваше само малко да се попромени и да се поразкраси, за да стане идеална за случая, и госпожа Кантърби правеше точно това. Днес беше последната проба и Кимбърли, разбира се, беше напълно съгласна с изтънчения вкус на модистката.
Влезе една прислужничка — младо момиче, една от камериерките от горния етаж — и каза, че трябвало да поговори насаме с Кимбърли. И щом излязоха в коридора, започна шепнешком:
— Аз чистя стаята на баща ви, но той… днес не е излизал и не ме пуска да вляза, дори не отговаря, когато чукам. Обаче знам, че е вътре, защото чух, че плаче.
— Плаче ли?
— Да, госпожо.
— Плаче?
— Да, госпожо — повтори момичето. Кимбърли обаче упорито отказваше да повярва.
Трябваше да се убеди сама. Глупости. Сигурно беше някоя котка, успяла по някакъв начин да влезе в стаята, и сега искаше да излезе. Баща й сигурно дори не си беше в стаята. Момичето бе сбъркало мяукането на котката с човешки плач.
— Добре, ще отида и ще видя какво става веднага щом се преоблека — въздъхна Кимбърли. — Благодаря, че ми каза.
Беше абсурдно. Не можеше да е баща й. А и стаята му беше чак в другото крило на имението и само щеше да си загуби времето… но пък котката беше там. Не можеше да я остави затворена.
Стигна до стаята на баща си, почука, отвътре не се чу нито звук. Тя полека открехна вратата — очакваше покрай краката й да профучи котка, но това не стана. Кимбърли бутна вратата още малко и влезе. Баща й наистина беше вътре — седеше на един стол, прикрил очи с ръка. Беше по халат, сякаш изобщо не се беше преобличал, откакто беше станал сутринта.