— Той, разбира се, обвини мен. Иначе защо му беше да си отмъщава?
— Да си отмъщава?
— Да. На мен ми трябваше съпруга. Не виждах причина да чакам, защото не мислех, че някога бих могъл да се влюбя отново, и избрах майка ти. А Иън не бързаше, изчака, докато се сгодихме, а после прелъсти Мелиса и тя се влюби в него. Той искаше да разбера какво е да обичаш жена, която обича друг. Това беше неговото отмъщение, защото Ели обичаше мен, а не него. Така и стана. Не се и съмнявам, че Мелиса го обичаше до деня, в който почина.
Дали това изобщо можеше да е вярно? Кимбърли отдавна подозираше, че родителите й не се обичат, знаеше, че не изпитват близост — поне не ги беше виждала да я показват. Те просто живееха в една и съща къща, ходеха на едни и същи събирания, но рядко си говореха. През всички тези години дали майка й наистина е била влюбена в друг мъж?
— Обаче от тази работа пострада той — самодоволно се засмя баща й. — Защото аз не я обичах. Ожених се за нея, защото имах нужда от съпруга, независимо каква. Той обаче се върна в Шотландия, преди да мога да му съобщя, че усилията му са отишли на вятъра. Тъпкано му го върнах, защото той дори не знаеше, че майка ти е бременна от него.
— Какво искаш да кажеш с това, че майка ми е била бременна от него? — ахна Кимбърли.
Сесил премигна, видимо изненадан от въпроса й, после каза:
— На своя глава се омъжваш за тоя шотландец и значи няма причина да не научиш истината.
— Каква истина?
— Ти не си моя дъщеря. Направо си му одрала кожата — същите очи, същата коса, същата уста — дори същата усмивка. Мразя усмивката ти, тя толкова много ми напомня за него. Освен това и майка ти не го отричаше, направо ми го заявяваше с гордост. Аз обаче те наричах своя дъщеря. В края на краищата, какво друго ми оставаше? Освен това не ме интересуваше. Така или иначе, не очаквах тя да ми роди наследник, тъй като не можех да я докосна — нали знаех, че обича Иън. Не можех и да се разведа, макар и да ми се искаше по-късно. За да няма скандали. Ето защо не предприех нищо.
Кимбърли бавно поклати глава — беше толкова смаяна, че едва успя да проговори.
— Не е вярно. Мама щеше да ми каже.
— При положение че я накарах да ми се закълне, че няма да го направи? — изсумтя Сесил. — Не бъди глупава. Обещанието й беше единственото нещо, което ме спираше да не ви изритам и двете и да разглася навсякъде за позора й.
Той не беше неин баща. Той не беше неин баща. Той не беше неин… Тази мисъл отекваше в съзнанието й, тя се опитваше да я проумее, а после наистина я проумя. Този тиранин изобщо не й беше роднина. А необяснимото чувство за вина, което винаги я беше преследвало заради това, че не го обича, заради това, че всъщност през целия си живот го беше мразила, изведнъж я напусна. Тя почти се усмихна. Всъщност направо й се прииска да се засмее.
Той не й беше баща, а тя беше… очарована.
Освен това той не го беше казвал на никого до този момент. Кимбърли обаче добре го познаваше и се съмняваше, че той би се спрял пред обещанието, което беше дал на майка й. Това по-скоро се дължеше на желанието му да не се разчува, че е рогоносец, цинично си помисли тя.
— Той още ли е жив?
— Кой?
Той беше подпрял глава на облегалката на стола и бе затворил очи. Пиенето вече го хващаше. Тя обаче не възнамеряваше да го остави, докато не отговори на въпроса й.
— Иън Макфърсън. Още ли е жив?
Той с мъка успя отново да отвори очи и я изгледа с премрежен поглед.
— Искрено се надявам да не е. Надявам се, че вече гние в ада.
— Но не знаеш със сигурност?
— Да не би да искаш да го намериш? — Той се подсмихна. — Няма да ти благодари, когато му кажеш, че си има отрасла извънбрачна дъщеря. Той не обичаше майка ти, глупачка такава! Прелъсти я, защото си мислеше, че така ще ме нарани. Защо му е да си има работа с теб?
Той несъмнено беше прав. Но ако истинският й баща беше все още жив, тя поне можеше да се запознае с него, нали? Нямаше да има нужда да му казва, че й е баща. Можеше да го запази в тайна. Но поне щеше да разбере какво представлява… и направо щеше да се изяде от яд, ако беше някой приятен и добър човек, за разлика от Сесил Ричардс. Искаше да разбере какво е пропуснала през всичките тези години. Ако я беше отгледал истинският й баща с любов и грижи…
Не, може би в крайна сметка беше по-добре да не разбере. Достатъчно й беше да научи, че Сесил не й е баща.
Кимбърли стана да си върви, но спря, погледна го и поклати глава.
— Трябва да си легнеш и ще ти мине. Вероятно още утре ще вземеш решението, което искаш, и… — Тя замълча, като си спомни какво я беше довело при него. — Защо си плакал?
— Да плача ли? — викна той и скочи. — Да плача? По-скоро ми се смее, като си помисля как след сватбата ще кажа на тоя обесник, че се е оженил за копеле.