Лъжеше и очевидно нямаше да си признае, че е плакал. Тя си помисли, че се е размекнал от пиенето, но никога нямаше да разбере със сигурност — пък и не я интересуваше.
— Защо ли не ти спестя усилието, а? — усмихна се тя в отговор на заплахата му. — Всъщност Лаклан вероятно ще се зарадва да научи, че в жилите ми тече шотландска кръв.
Четиридесет и четвърта глава
— Поредното писмо — каза Раналд и остави плика на бюрото на Лаклан.
— Сигурно е същото като другите — въздъхна Лаклан.
— Същото е.
Лаклан се намръщи. Неса наистина беше приела женитбата му тежко. Беше плакала, пищяла, молила го беше да не ходи в Англия за булка. Беше отказала да го изслуша, когато се опита да й обясни, че така или иначе няма да се ожени за нея, че за него това е все едно да се ожени за собствената си сестра, ако имаше сестра. Тя се беше заклела, че ще намери парите, от които имаха нужда, но не беше казала как ще успее да го направи. Това, разбира се, беше лъжа, отчаяна мярка, защото тя все още си мислеше, че го обича, и не й се искаше да й го отнеме друга жена. Нямаше начин, по който да може да намери достатъчно пари за издръжка на замъка. А и да ги намереше, това не би променило плановете му. Беше открил жената, която търсеше. И искаше да се ожени за нея още когато си мислеше, че тя няма да му донесе никаква зестра — толкова силно я желаеше.
Беше прочел само първото писмо от Неса и много се беше разстроил, защото тя просто отказваше да престане да го преследва. Затова беше наредил на братовчедите си да четат всички писма от нея. И те го правеха, колкото и неудобно да им беше.
— И на това ли няма да отговориш? — попита Раналд, когато Лаклан дори не удостои с поглед писмото.
— Няма смисъл. Нали утре се прибираме у дома. Може би когато види булката ми, най-после ще се убеди, че изпълнявам обещанията си. — И ядосано възкликна: — Господи, писна ми вече!
— Това няма да й хареса — предупреди го Раналд.
— Знам. Но ще трябва да се примири. Няма да търпя неподчинение в дома си.
— Като я знам каква е, не ти завиждам — ухили се Раналд.
— Не си прав. Тя ще приеме Кимбър и ще ни пожелае всичко хубаво. Ако не, може да отиде да живее при чичо си на Хибридите.
Вечерта Лаклан се зачуди дали Кимбърли не е дочула нещо за Неса и за неприятностите, които тя би могла да причини — много угрижена му се стори. Разбира се, това можеше да се дължи и на факта, че на сутринта щяха да се оженят. Може би я бяха хванали нервите. Той самият беше спокоен, обаче жените гледаха на тези неща по различен начин и ненужно се притесняваха. Накрая реши да я попита.
— Какво има, скъпа? Ако ми кажеш, че си си променила решението, те грабвам направо на секундата и ще те заведа в Крегора, където ще трябва да живеем в грях, докато не ти дойде акълът.
— Няма да има нужда — усмихна се тя. — Просто си мислех за нещо.
— За какво?
— Познаваш ли някой си Иън Макфърсън? — попита тя.
— Боже, къде чу това име? — възкликна той.
— Значи го познаваш?
— Не… Всъщност да.
— И кой е той?
— Не го познавам, Кимбър, но съм чувал за него. Мисля, че в Шотландия няма човек, който да не е чувал за Иън Макфърсън. Някои дори се чудят дали наистина съществува — толкова необичайни истории се разправят за него.
— Какви истории?
— Ами казват, че бил най-подлият и най-зъл разбойник. Че първо ще те промуши с камата си и чак после ще те погледне. Разправят, че не бил напускал дома си от повече от двадесет години, че е отшелник, който е обърнал гръб на живота. Други казват, че никога не се е женил, но че има толкова много извънбрачни деца, че няма да ти стигнат пръстите и на двете ръце, за да ги преброиш, и че те били същите като него, ако не и по-лоши. Разправят, че се забавлявали, като се опитвали да се убият един друг, а той си седял и ги насърчавал.
— Шегуваш се, нали? — попита Кимбърли.
— Не. Просто така разправят хората. Не знам дали някой изобщо знае колко от тези истории са истина и колко са измислица. Майките плашат децата с него, казват им, че Иън Макфърсън ще дойде да ги вземе, ако не слушат, и ще ги даде на кръвожадните си синове да ги изядат. Когато бях на петнадесет, тръгнахме с братовчедите ми да го търсим, за да видим със собствените си очи дали съществува, или е измислица.
— И какво стана?
— Не го намерихме. Открихме някаква мрачна усамотена съборетина на един нос далече, далече на север. Около нея имаше само голи дървета. Не се приближихме да видим дали е там. Решихме, че подобна къща, която навява мрачни мисли, просто Подхранва легендите.