— Или им дава начало — предположи тя с надежда.
— Може би. Не искам да разбера. Обаче ти откъде чу това име?
— От ба… от Сесил. Иън Макфърсън, както изглежда, може да добави още едно копеле към сметката. — Тя се усмихна кисело. — Самата мен.
Лаклан се засмя, после изведнъж стана сериозен.
— Нали не се шегуваш?
— Не. Не ти харесва, нали? — попита го тя нервно. — Притесняваш се, че съм извънбрачно дете.
Той хвана ръката й и я поднесе към устните си.
— Защо да се притеснявам за подобно нещо? Но ще ми отнеме известно време, докато привикна с мисълта, че си дъщеря на Иън Макфърсън.
— И аз самата още не мога да привикна с нея — призна тя.
— Искаш да кажеш, че той ти е казал едва днес? В деня преди сватбата ти? Проклет…
— Имам чувството, че изобщо нямаше намерение да ми го казва. Но се изпусна, а аз… всъщност съм доволна. Той никога не се е държал бащински е мен, а това поне обяснява и поведението му. Реших, че дори ще ти стане приятно, че съм наполовина шотландка.
— Кръвта, която тече във вените ти, скъпа, за мен не е от значение, макар че шотландската кръв е най-хубавата — каза той с усмивка. — Освен това се радвам, че графът не ти е баща. Сега искам да ти призная, че в началото имах големи опасения, че някой ден ще се окажеш като него.
— Хайде де — усмихна се тя.
— Вярно е. Ти обаче сигурна ли си, че си единствената дъщеря на Макфърсън?
— Единствена ли? Нали каза, че той имал сума ти копелета.
— Да, така говорят, но до едно са момчета, при това малцина са с една и съща майка.
Тя се изчерви.
— Е, в отговор на въпроса ти, да, почти съм сигурна. Освен това Сесил каза, че съм приличала на шотландеца, че дори усмивката ми била като него вата.
— Разбойник с ангелска усмивка? — отбеляза той скептично.
— Не мисля, че винаги е бил разбойник. Все пак само Иън Макфърсън може да потвърди със сигурност дали съм, или не съм негова дъщеря. Ако не познава майка ми или Сесил — той каза, че навремето били големи приятели, — тогава всичко това е измислица, нали?
— Да.
— Освен това на Сесил няма да му е приятно това да се разчуе, особено след като ме е отгледал като свое дете. Това би го унижило. Никога нямаше да си го признае, но днес се изпусна. Но пък може да го е направил нарочно. — Тя сви рамене. — Може би не е бил съвсем пиян и си е мислил, че ако ми го каже, ще ме разубеди и няма да се омъжа за теб.
— Хора с избухлив нрав обикновено нямат търпение за подобна измама — изсумтя Лаклан.
— Отначало си мислех, че ме лъже, толкова неочаквано беше. Но пък така ми стана ясно защо се държеше по този начин и с мен, и с майка ми. Често казано, направо ми се иска да е вярно. Не ми пука, че и Макфърсън не е свестен човек. Ако графът не ми е баща, не ме интересува кой е.
— Да, и аз съм почти на това мнение.
— Почти?
— Ако баща ти беше някой друг, а не тази страховита легенда — каза той. — Нямаш намерение да срещаш с Макфърсън, нали?
Изглеждаше толкова уплашен, че тя се засмя.
— След това, което ми каза? Не, не.
Той облекчено въздъхна, но побърза да я увери:
— Не че не искам да те заведа да се запознаеш с него. Ако кажеш, ще го направя. И все пак си мисля, че ще е по-добре да не проверяваш дали историята с вярна. Някои неща е хубаво да не се знаят.
— Сигурно си прав — съгласи се тя. — Но като стана дума за незнание или поне за това, което все още вероятно не знаеш — съмнявам се, че баща ми ще дойде на сватбата, но херцогът се съгласи да ме заведе до олтара.
— Така ли? — повдигна вежди Лаклан, после се засмя. — Е, добре, аз отказах последното нещо, което ми предложи, но няма да има проблем да приема теб, скъпа.
Четиридесет и пета глава
Кимбърли беше на седмото небе от щастие и не можеше напълно да си обясни това. Омъжваше се, да, това трябваше да е радостно преживяване — само че се омъжваше за мъж, който не я обичаше. Тоест нямаше причина да е толкова необяснимо щастлива.
Сега стоеше пред олтара и бъдещият й съпруг след няколко минути щеше да застане до нея. Толкова красив беше, когато го видя облечен официално в черно, а усмивката му накара сърцето й да се разтупти.
Беше почти лесно да повярва, че той наистина иска да се ожени за нея, че не го прави само защото така повелява честта. И все пак, ако искаше бракът й да е спокоен, тя трябваше да се откаже от убежденията си и малко да се попреструва — и да приеме Лаклан просто като чаровен и чувствен мъж, какъвто си беше.
Тя самата се чувстваше красива. Кремавата й рокля с бял дантелен нагръдник и шлейф й стояха като излети. А новата й прислужничка, Джийн, сигурно беше обучена от прислужничката на Меган, защото със същата вещина се справяше с красивите фризури.